— Съвсем сигурни — рекох. — Имаме мисия.
— Тогава ще ви предложа да отворите сандъка, на който седите. Ще ви потрябва онова вътре, когато пресичаме.
Повдигнахме дъската на пейката и открихме в сандъка голямо платнено покривало.
— Това за какво е?
— За да се скриете под него — отвърна Шарън и насочи лодката към един още по-тесен канал, над който се издигаха луксозни жилищни сгради. — Досега успявах да ви крия от нежелани погледи, ала когато се озовем в Гробището, ще ви трябва по-солидна защита — има разни непочтени типове, които се навъртат за лесна плячка около входа. Каквито сте и вие, без съмнение.
— Знаех си, че си направил нещо — вдигнах очи към него. — Нито един турист не погледна към нас.
— По-лесно е да се наблюдават жестоки сцени от историята, когато участниците в тях не поглеждат към теб — обясни той. — Нали не искате клиентите ми да бъдат отвлечени от викингите?
Представете си само какви потребителски мнения ще се посипят след това!
Приближавахме входа на един тунел, над който се издигаше като гигантски мост сграда, наподобяваща склад или стара мелница. В далечния край на тунела се виждаше синьо небе и блещукаща водна шир. Но между нас и онова място имаше само непрогледен мрак. Приличаше на входовете за примки, които бях виждал досега.
Повдигнахме тежкото платнище, което запълваше половината лодка. Ема се излегна до мен и ние се сгушихме отдолу, придърпвайки краищата на платнището до брадичките си като завивка. В мига, когато лодката прекоси границата между осветената част на реката и сянката, Шарън изгаси мотора И се скри под друго, по-малко платнище. Сетне се изправи и се пресегна със сгъваем прът, забоде го във водата, докато опря в дъното, и се зае да ни тласка с дълги безшумни замахвания.
— Между другото — подвикна му Ема, — какви са тези „непочтени типове“, от които се крием. Гадини?
— Сред чудатите има далеч по-зли създания от омразните ви гадини — отвърна Шарън и гласът му прокънтя в каменния тунел. — Преструващ се на приятел използвач може да е също толкова опасен, колкото неприкрития враг.
Ема въздъхна.
— Трябва ли винаги да говорите толкова двусмислено?
— Главите долу! — сопна се той. — Куче, и ти също.
Адисън се шмугна под покривалото и ние придърпахме края му над лицата си. Под дебелия плат беше тъмно и задушно, миришеше нетърпимо на смазочно масло.
— Страх ли ви е? — прошепна Адисън в мрака.
— Не особено — отвърна Ема. — Теб, Джейкъб?
— Толкова, че мога да повърна. Адисън?
— Разбира се, че не — заяви кучето. — Моят род се слави с безстрашието си.
Но след тези думи той се намести между мен и Ема и усетих, че цялото му тяло трепери.
Някои преминавания са бързи и неусетни като по автомагистрала, но това по-скоро приличаше на спускане по междуселски път, осеян с дупки, поднасяне на рязък и остър завой, а сетне скачане от ръба на пропаст — и всичко в непрогледен мрак. Когато приключи, ми се виеше свят, а сърцето ми блъскаше. Зачудих се какъв невидим механизъм влияе на преминаванията така, че едни да са по-трудни от други. Може би пътуването отговаряше на крайната цел, а това бе като бясна надпревара сред лишена от пътища пустош и сигурно точно това бяхме направили.
— Пристигнахме — обяви Шарън.
— Всички наред ли са? — попитах и потърсих ръката на Ема.
— Трябва да се върнем назад — простена Адисън. — Там някъде ми изпопадаха бъбреците.
— Запазете тишина, докато намеря някое дискретно местенце, където да ви стоваря — нареди Шарън.
Удивително е колко се изостря слухът, когато не можеш да използваш очите си. Лежах мълчаливо под платнището и бях хипнотизиран от звуците на невидимия за нас свят наоколо. В началото се чуваше само плясъкът на лодкарския прът във водата, но скоро към него се присъединиха и други шумове, сливаха се в нещо като картина, която започна да се оформя в ума ми. Равномерното шляпане на дърво във водата се дължеше, предполагах, на веслата на преминаващите край нас лодки, натоварени с риба. Представих си жени, които си подвикват, надвесени от прозорците на къщите край канала, тъй като чувах гласовете им — вероятно си разменяха сплетни и клюки, докато простираха прането. Пред нас се смееха дечурлига и се чуваше кучешки лай, а още по-нататък отекваха гласове в ритъма на удрящи чукове: „Чуйте звънтежа на чукчетата, чуйте звъна на пироните!“. Не след дълго въображението ми изрисува дръзки коминочистачи с цилиндри на главите да крачат по павирани улици, пълни със суров чар и хора, живеещи сплотено, за да преодолеят трудностите с усмивка и намигване.