Адисън ме побутна с нос по крака.
— Ще дойдат и други гладни. Това чудовище ще ни пусне ли да преминем?
— Говорѝ му пак — помоли Ема със замаян и провлачен глас. — Кажи му да се разкара.
Потърсих думите, ала те се бяха запилели нейде.
— Не зная как.
— Направи го преди минутка — припомни ми Адисън. — Звучеше като че в теб се е вселил демон.
Преди минута, преди да зная, че мога и е по силите ми, думите се спотайваха на върха на езика ми и сякаш нямаха търпение да бъдат произнесени. Сега, когато ги търсех отново, беше като да се опитваш да хванеш риба с голи ръце. Всеки път, когато я докосваш, тя се изплъзва от ръцете ти.
— Върви си! — извиках.
Ала думите бяха на английски. Гладният не помръдна. Изпънах гръб, втренчих се в мастиленочерните му очи и опитах отново.
— Махай се оттук! Остави ни на мира!
Пак на английски. Гладният завъртя глава като любопитно куче, ала инак бе неподвижен като статуя.
— Отиде ли си? — попита Адисън.
Останалите не знаеха отговора, защото само аз можех да го видя.
— Още е тук — отвърнах. — Не зная къде бъркам.
— Няма значение — обади се Ема. — Няма начин да се разбереш с гладен. — Тя протегна ръка и се опита да разпали пламък, ала се чу само слабо пращене. Усилието я изтощи още повече. Прихванах я по-здраво през кръста, за да не се свлече.
— Запази си силите, кибритче — посъветва я Адисън. — Сигурен съм, че ще ни трябват.
— Ще го нападна с голи ръце, ако се наложи — заяви Ема. — Трябва да намерим другите, преди да е станало твърде късно.
Другите. Все още бяха пред очите ми, ала образът им избледняваше върху релсите — хубавите, но смачкани дрехи на Хорас, Бронуин, силна и безпомощна пред пушките на гадините, замаяният от взрива Инок, Хю, който бе използвал суматохата след избухването, за да смъкне обувките с тежести на Олив в опит да ѝ помогне да отлети, самата Олив, уловена за глезена и дръпната надолу, преди да успее да се отдалечи. Помнех разкривените им от ужас лица, докато ги натикваха под дулата на пушките във вагона. Бяха изчезнали сега, заедно с мис Рен, заради чието издирване едва не бяхме загинали, и навярно се носеха из лондонските вътрешности към една участ, по-лоша дори от смъртта. „Твърде късно е вече“ — рекох си аз. Беше твърде късно още в часа, когато войниците на Каул нахлуха в нашето сковано от ледове убежище. Беше твърде късно в нощта, когато взехме злия брат на мис Перигрин за нашата любима имбрин. Но аз си дадох клетва, че ще намерим нашите приятели и нашата имбрин каквото и да ни струва това, дори да открием само изстиналите им трупове — дори ако това означава да подредим нашите тела до техните. Бях решен на всичко.
И така — някъде сред раздирания от проблясъци мрак трябваше да има изход към улицата. Врата, стълба, ескалатор, щеше да е някъде на отсрещния край. Но как да стигнем до него?
— Разкарай се от пътя ми! — извиках на гладния решен да опитам за последно.
На английски, разбира се. Гладният изпръхтя като крава, но не помръдна. Нямаше полза. Думите си бяха отишли.
— План Б — обявих. — Щом не иска да ми се подчини, ще го заобиколим с надеждата, че ще стои мирно.
— Ще го заобиколим накъде? — попита Ема.
Въпросът беше основателен, защото после трябваше да прекосим купчина от натрошени стъкла, които щяха да нарежат голите прасци на Ема и лапите на Адисън. Бих могъл да взема кучето на ръце, но пак оставаше въпросът с Ема. Бих могъл да се въоръжа с някое заострено парче стъкло и да промуша с него чудовището в окото — способ, който веднъж вече ми бе послужил, — ала не успея ли да го убия с първия удар, то сигурно щеше да се пробуди и да ни довърши. Единственият друг път бе през малкото, чисто от стъкла пространство между гладния и стената. Беше много тясно — не повече от стъпка, стъпка и половина. Трябваше да се промушим, притискайки гърбове в стената. Безпокоях се, че ако се приближим прекалено близо до гладния или, което щеше да е още по-лошо, ако случайно го докоснем, това ще окаже влияние върху крехката невидима примка, с която го бях укротил. Но тъй като не разполагахме с криле, за да профучим над главата му, това бе едничката ни възможност.
— Ще можеш ли да пристъпваш? — попитах Ема. — Или поне да подскачаш на един крак?
Тя присви колене, поотпусна ръката ми и прецени силите си.
— Мога да куцукам.
— Тогава ето какво ще сторим, ще се мушнем край него, с гърбове, опрени в стената, през ей онази пролука. Мястото не е широко, но ако сме внимателни…
Адисън разбра какво имам предвид и се дръпна умърлушено назад в будката.
— Мислиш ли, че би трябвало да го доближаваме?