Не можех да го надмогна. Всичко, което знаех за викторианските бордеи, бе заимствано от нескопосаната музикална версия на „Оливър Туист“. Когато бях на дванайсет, ме записаха да участвам в една квартална постановка по романа, аз бях Сираче номер пет, ако изобщо ви интересува, и в нощта преди премиерата преживях такава ужасна сценична треска, че се писах болен и гледах постановката от балкона, издокаран с костюм и с кофа, в която да повръщам, между краката.
Както и да е, това бе сцената в главата ми, когато забелязах една малка дупка в чергилото, точно над рамото ми — без съмнение проядена от плъхове — и като се преместих незабележимо, открих, че мога да надзъртам през нея. След секунда щастливият, вдъхновен от мюзикъла пейзаж, който си бях представил, се разпадна като картина на Салвадор Дали. Първият ужас, който ме сполетя, бе от къщите, подредени покрай канала, макар че би било твърде великодушно да ги нарека „къщи“. Никъде из тези разкривени прогнили конструкции не можеше да се забележи и една права линия. Превиваха се като редица изнурени войници, заспали в строя, и изглежда, единственото, които ги удържаше да не се катурнат във водата, бе начинът, по който бяха залепени една за друга — това и купчините черна мръсотия, издигащи се на места почти до долната им третина. Всяка от тях имаше по една тераса, на която се мъдреше голям кафеникав изправен сандък, ала едва когато чух облекчено пъшкане, последвано от плясък на нещо във водата, осъзнах какво е предназначението им — шляпането одеве не беше от весла на лодки, а от тези нужници, допринасящи мръсотията наоколо постоянно да се трупа и расте.
Жените, които си подвикваха през канала, наведени през срещуположните прозорци, точно както си мислех, не простираха пране и със сигурност не си споделяха клюки, а вместо това си разменяха гръмогласни заплахи и обиди. Едната размахваше строшена бутилка и се смееше пиянски, докато крещеше епитети, които почти не можех да разбера („Ти си изтрещяла и смрадлива уличница, дет ще легне и със самия дявол за едната пръдня“) — което беше доста смешно, ако схващах правилно смисъла, защото в действителност говорещата бе разголена до кръста и явно не се интересуваше дали някой я гледа. И двете спряха пререканията си, за да подсвирнат на Шарън, докато преминавахме, ала той не ги удостои с внимание.
Нетърпелив да прогоня тази картина от ума си, аз успях да я заменя с нещо още по-лошо: отпред се появи банда дечурлига, провесили крака от паянтовия мост, прехвърлящ канала. Бяха провесили куче, завързано с въже за задните крака, топяха нещастното същество във водата и се заливаха от кикот, когато отчаяният му лай преминаваше в приглушено и сподавено гъргорене. Едва се сдържах да не отметна чергилото и да им изкрещя. Поне Адисън не можеше да ги види, защото в такъв случай се съмнявам, че щяхме да успеем да го удържим, преди да се нахвърли върху им с озъбена паст.
— Зная какво ти е на ума — прошепна Шарън. — Ако искаш да погледнеш наоколо, потърпи още малко и ще преминем най-лошото.
— Да не надзърташ? — попита тихо Ема и ме сръчка.
— Може би — смотолевих неясно, но лодкарят ни изшътка да мълчим. Той забоде пръта в тинестото дъно, измъкна чевръсто от колана си нож и преряза въжето на кучето, точно когато преминавахме край него. Животното тупна с плясък във водата и заплува настрани с благодарно помахване на опашката, а хлапетата нададоха яростни крясъци и се заеха да ни замерят с каквото им попадне. Шарън продължи да гребе, без да обръща внимание на летящите предмети, докато една гнила ябълка не профуча на косъм от главата му. Тогава въздъхна, обърна се и спокойно отметна качулката на наметалото си — достатъчно, за да го видят децата, но не и аз.
Не зная какво са зърнали, ала ги изплаши до смърт, защото мостчето се огласи от ужасените им писъци и те се разбягаха, а едно от тях хукна толкова панически, че се спъна и падна в зловонните води.
— Какво стана? — попита разтревожено Ема. — Какво беше това?
— Дяволското гробище ни посреща с добре дошли — отвърна Шарън. — А сега, ако искате да видите къде сме, може да откриете лицата си. През времето, което ни остава да сме заедно, ще се постарая да оправдая заплатената жълтица с малко туристическа информация.
Смъкнахме чергилото под брадичките си и Ема и Адисън зяпнаха — Ема, предполагам, от гледката, а Адисън, съдейки по сбръчкания му нос, заради миризмата. Беше нереално, сякаш се намирахме във врящо гърне от канални води.
— Ще свикнете — увери ни Шарън, забелязал намръщеното ми лице.