Ема ме хвана за ръката и изпъшка:
— О, Джейкъб, ужасно е…
Така беше. Сега, когато вече виждах и с двете очи, мястото изглеждаше още по-отвратително. Основите на къщите се разтичаха и разлагаха в калта. Сковани от налудничави майстори дървени мостчета прехвърляха безпорядъчно канала като котешки люлки, димящите брегове бяха затрупани с боклуци, из които пълзяха сивкави гризачи, вършещи своето дело. Единствените цветове бяха оттенъци на черното, жълтото и зеленото — флаговете на мръсотията и разложението, но черното преобладаваше. То покриваше всички повърхности, включително и лицата на хората, и се виеше на стълбове из въздуха — от комините на къщурките, от заводите в далечината, които обявяваха изтичането на всяка минута с индустриално бумтене, дълбоко и първично като тъпаните на войната и толкова силно, че караше да се тресат и звънтят малкото нестрошени прозорци.
— Това, приятели, е Дяволското гробище — поде Шарън с благ гласец, но толкова тихо, че само ние да го чуем. — Брой на населението — седем хиляди двеста и шест, официален брой — нула. Основателите на града, в безкрайната си мъдрост, отказали да признаят съществуването му пред историята. Чаровната река, из чиито води в момента се носим, се нарича Маларичният ров, промишлените отпадъци, човешките изпражнения и труповете на животни, вливащи се постоянно, са причина не само за омайния аромат, но също и за често избухващите епидемии, по които можете да сверявате часовниците си и които са толкова зрелищни, че са допринесли районът да получи прозвището „Столица на холерата“. И въпреки това… — посочи той с черния си ръкав момиче, потапящо ведро във водата. — За много от тези нещастни души тя е не само канал, ала и кладенец.
— Няма да пие от нея! — възкликна ужасено Ема.
— След няколко дни, когато по-тежките примеси се утаят, ще отлее по-чистата вода отгоре.
— Не… — подскочи Ема.
— Да. Много е тъжно. — Шарън поклати нехайно глава сякаш цитираше факти от книга. — Основното занимание на гражданите тук е ровенето в боклуци и примамване на посетители в гробището, за да ги халосат по главите и оберат. За забавление поглъщат всякакви запалителни течности, каквито им попаднат, и пеят фалшиво с цяло гърло. Районът изнася предимно претопени метални слитъци, костно брашно и беднотия. Местните забележителности включват…
— Не е забавно — прекъсна го Ема.
— Извинете?
— Казах, че не е забавно! Тези хора страдат, а вие си правите шеги!
— Не си правя шеги — възрази величествено Шарън. — Осигурявам ви ценна информация, която може да ви спаси живота, но ако предпочитате да потънете в джунглата, обгърнати в невежество…
— Не предпочитаме — намесих се аз. — Тя съжалява. Моля, продължете.
Ема ми хвърли неодобрителен поглед и аз ѝ отвърнах със същото. Сега не беше време за морал и правдини, дори ако Шарън се държеше малко безсърдечно.
— Говорете по-тихо, в името на Хадес — скастри ни раздразнено Шарън. — Та докъде бях стигнал? Местните забележителни включат затвора към приюта „Свети Ратлидж“, една изцяло ориентирана към бъдещето институция, която опандизва сираците преди още да са имали възможността да извършат каквито и да било престъпления, с което спестява на обществото огромни разходи и усилия; психиатричната болница „Свети Барнабъс“ за луди, шарлатани и немирници, функционираща предимно на доброволен и амбулаторен принцип, поради което почти винаги е празна, както и Димящата улица, неизменно обвита в пламъци от осемдесет и седем години вследствие надземни пожари, които никой не си прави труда да гаси. Аха — посочи той едно пепелище между две къщи на брега. — Това е отсамният ѝ край, както виждате, всичко е изгоряло до основи.
Неколцина мъже работеха в пепелището — ковяха с чукове дървено скеле. Предположих, че вдигат отново някоя от къщите, а когато ни видяха, те спряха работа, за да помахат на Шарън, който им отвърна с почти незабележим жест, сякаш се срамуваше, че го познават.
— Твои приятели? — попитах.
— Далечни роднини — промърмори той. — Моят род открай време се занимава със сковаване на бесилки…
— Сковаване на какво? — зяпна Ема.
Преди да успее да отговори, мъжете се върнаха към прекъснатата работа, пеейки гръмогласно, докато млатеха с чуковете: „Чуйте звънтежа на чукчетата, чуйте звъна на пироните! Отрада е да вдигаш бесило, за всяка болест целило!“
Ако не бях толкова ужасѐн, вероятно щях да избухна в смях.
Продължихме по течението на Маларичния ров. Като затварящи се около нас ръце реката постепенно се стесняваше, понякога дотолкова, че мостовете над нея започнаха да губят смисъла си, човек би могъл да прескочи от един покрив на отсрещния, сивкавото небе се превърна в тясна цепнатина над нас, мрачен и задушлив капак на целия пейзаж. През цялото време Шарън не спираше да говори като латерна, в която са заредили пътеводител. Само за няколко минути той успя да ни разкаже за модните тенденции в Дяволското гробище (най-популярни били откраднатите перуки, окачени на халки за коланите), за брутния вътрешен продукт (отчайващо отрицателен) и историята на неговото основаване (в началото на двайсети век от предприемчиви фермери бубари). Тъкмо се бе заел с особеностите на местната архитектура, когато Адисън, който от известно време се въртеше нетърпеливо на мястото си, най-сетне го прекъсна.