— Изглежда, знаете всякакви, дори най-маловажни факти за това място, само не и такива, които поне да са ни отчасти полезни.
— Като например? — попита Шарън, чието търпение видимо се изчерпваше.
— На кого можем да вярваме тук?
— Абсолютно на никого.
— Как да открием чудатите, които живеят в тази примка? — обади се Ема.
— Не ви трябва.
— Къде гадините държат нашите приятели? — изстрелях аз.
— Лошо е за бизнеса да се знаят такива неща — отвърна безчувствено Шарън.
— Тогава ни свалете от тази прокълната лодка и ние ще продължим търсенето сами! — заяви Адисън. — Губим ценно време, от вашите безкрайни монолози ми се доспа. Наехме лодкар, а селска даскалица!
Шарън изсумтя.
— Би трябвало да ви изхвърля в рова за подобно грубо отношение, но ако го сторя, никога няма да получа жълтиците, които ми дължите.
— Жълтици! — подскочи ядосано Ема. — А какво ще кажете съдбата на моите чудати приятели? Какво ще кажете за леността?
Шарън се изкикоти.
— Ако ми пукаше за таквиз неща, отдавна да съм гушнал букета.
— Което щеше да е от полза за мнозина — тросна се Ема и извърна поглед.
Докато разговаряхме, към нас се бяха протегнали мъгливи пипала и бързо ни обгръщаха. Не можеха да се сравняват със сивкавите мъгли на Кеърнхолм — тези бяха мазни и жълтеникавокафяви, с цвета и гъстотата на тиквена супа. Внезапната им поява като че ли обезпокои Шарън и когато картината около нас се забули напълно, той започна да върти глава, сякаш се оглеждаше за неприятности — или търсеше подходящо място да [свали.
— Да му се не види макар! — промърмори той. — Това е лош знак.
— Само мъгла е — изтъкна Ема. — Ние не се страхуваме от мъглите.
— Нито пък аз — сопна се Шарън. — Но това не е мъгла. Това е мрачина и е дело на човек. Лоши неща се случват в мрачината и трябва да се измъкнем колкото се може по-бързо.
Той ни изшътка да замлъкнем и да се скрием под платнището и ние го послушахме. Аз се залепих за моята дупка. Минутка по-късно една лодка се подаде от мъглата — или по-скоро мрачината, и премина в обратна посока. Веслата държеше мъж, на скамейката се бе настанила жена и макар че Шарън им пожела „добър ден“, те само го изгледаха и продължиха, докато мрачината ги погълна отново. Мърморейки под носа си, Шарън се насочи към левия бряг, където едва се различаваше малък пристан. Но когато дочухме стъпки по дървените дъски и тихи, приглушени гласове, Шарън забоде пръта и бързо смени посоката.
Лъкатушехме от бряг на бряг, озъртайки се за място, където да акостираме, но всеки път, щом се доближавахме, Шарън виждаше нещо, което не му харесваше, и бързаше да смени посоката.
— Хищници — мърмореше той. — Навсякъде хищници…
Не виждах никого наоколо, докато не минахме под паянтово мостче, по което пресичаше един мъж. Лодката се плъзна под мостчето и мъжът спря да ни погледне. Той отвори уста и си пое дълбоко въздух — реших, че се готви да извика, — но вместо глас от устата му бликна гъст жълт дим, който се стрелна към нас като вода от пожарен кран.
Уплаших се и задържах дъх. Ами ако това е отровен газ? Но Шарън не покри лицето си, нито посегна към маската — само мърмореше „Майка му стара, майка му стара, майка му стара!“ Димът от устата на мъжа ни обгърна, разтвори се в мрачината и намали видимостта до нула. След няколко секунди мъжът, мостчето, на което стоеше той, и бреговете от двете ни страни се разтвориха в дима.
Дръпнах покривалото (и без това никой не можеше да ни види) и рекох тихо:
— Когато каза, че това нещо било дело на хората, аз си помислих, че говориш за комини, а не буквално…
— Олеле — възкликна Ема. — Какво беше това?
— Хищниците обичат да замрачат някой район, за да прикрият деянията си — обясни Шарън — и да заслепят плячката. За ваше щастие, аз не влизам в тази категория. — Той измъкна дългия прът от водата, завъртя го над главите ни и чукна с него дървеното око на носа. Окото засия като фенер за мъгла, разцепвайки мрака пред нас. Шарън забоде пръта отново във водата и като се облегна с цяло тяло върху него, завъртя лодката в кръг, осветявайки всичко наоколо.