— Но щом те създават мрачината — рече Ема, — значи трябва да са чудати, нали? А ако са чудати, може би ще са дружелюбни.
— Бедните духом не свършват като пирати от рова — подхвърли Шарън, спря въртенето на лодката и фиксира светлината върху друг приближаващ се съд. — Като говорим за дявола…
Виждахме ги съвсем ясно, но засега от нас те виждаха само ярко сияние. Предимството не беше кой знае какво, но поне ни позволяваше да ги огледаме, преди да се скрием отново под платнището. В лодката, която бе дваж по-голяма от нашата, седяха двама мъже. Единият държеше ръчката на безшумен извънбордов мотор, вторият стискаше сопа.
— Щом са толкова опасни — прошепнах, — защо ги чакаме да се приближат?
— Твърде надълбоко сме в Гробището, за да им се измъкнем, та предпочитам да ги разубедя с приказки.
— Ами ако не успеете? — разтревожи се Ема.
— Ще се наложи да поплувате.
Ема погледна черната като земно масло вода и заяви:
— Предпочитам да умра.
— Вие решавате. А сега, деца, препоръчвам ви да се скриете и да не сте помръднали и мускулче отдолу.
За кой ли път се спотаихме под покривалото. Не след дълго чухме силен глас:
— Здрасти, лодкарю!
— Добра среща — поздрави Шарън.
Чух весла да се вдигат над водата и после сътресение от удара на другата лодка в нашата.
— Какво те води насам?
— Туристически обиколки, както обичайно — отвърна нехайно Шарън.
— Да, денят е чудесен за разходки! — разсмя се мъжът.
Вторият мъж обаче не беше в настроение за шеги.
— К’во има под чергата? — изръмжа той на почти неразбираем диалект.
— Какво карам в лодката си е моя работа.
— А к’вот минава през Маларичния ров е наша работа.
— Стари въжета и вехтории, щом ви трябва да знаете — рече Шарън. — Нищо интересно.
— Значи няма да се опъваш, ако хвърлим едно око — рече първият.
— Ами нашата уговорка? Нали ви платих за тоя месец?
— Вече не върши работа — обяви вторият. — Гадините дават пет пъти повече за хубави охранени бутчета. А ако някое бутче ни се изплъзне… тогава отиваме в ямата, че и по-лошо дори…
— Че какво може да е по-лошо от ямата?
— Не ща да знам даже.
— Вижте, господа, да бъдем разумни — поде Шарън. — Може би е време да преговаряме отново. Мога да предложа условия, които да си съперничат и с най…
„Бутчета“. Потреперих въпреки нарастващата топлина под чергилото от бързо нагряващите се ръце на Ема. Надявах се, че няма да се наложи да ги използва, но мъжете явно не бяха склонни да се откажат и аз се опасявах, че приказките на лодкаря няма да ги задържат още дълго. Стигне ли се до бой, всички щяхме да загубим. Дори да успеем да се справим с мъжете в лодката, хищниците, както ги нарече Шарън, бяха навсякъде. Представих си как ни преследва цяла тълпа от тях — обкръжават ни с лодки, скачат от мостовете — и почти се вкочаних от страх. Наистина не исках да разбера какво означава терминът „бутчета“.
Но тогава чух обнадеждаващ звук — звън на разменени монети, и гласът на втория мъж се разнесе:
— Бря, цяло съкровище! С толкоз парици можем да си поживейм в Испания…
Ала тъкмо когато надеждите ми се съживяваха, стомахът ми неочаквано се сви. Познато старо чувство се запромъква из вътрешностите ми и постепенно взе да набира сила. Отначало беше само сърбеж, който се превърна в тъпа болка, и сега тази болка се изостряше — недвусмислен признак за приближаващ се гладен.
Но не кой да е гладен. Моят гладен.
Думата изникна в ума ми без предупреждение. „Моят“. А може би е обратното. Може би аз му принадлежа.
Каквото и да бе, нямаше как да внушава успокоение. Предполагах, че жадува да ми види сметката също толкова силно, колкото всеки гладен, само че нещо временно потискаше това желание. Същото онова мистериозно нещо, което бе прикачило гладния за мен, бе го превърнало в магнит, а мен в стрелка на компас — и тази стрелка сега ми казваше, че гладният е наблизо и идва насам.
Тъкмо навреме, за да ни залови или убие, или да помогне други да го сторят. Реших твърдо, че доберем ли се веднъж до брега, първото, което ще направя, ще е да се отърва от чудовището веднъж и завинаги.
Но къде беше той? Ако е толкова близо, колкото ми се струваше, значи плуваше към нас в канала, а нямаше как да не чуя шляпането на седем крайника из водата. И тогава стрелката помръдна и се насочи надолу. Вече знаех — дори можех да видя, — че той е под водата. Изглежда, на гладните не им се налага да си поемат често въздух. След миг го чух да се залепва за лодката с едно отчетливо потропване. Всички подскочихме от звука, но само аз знаех на какво се дължи. Исках да предупредя другарите си, но трябваше да лежа неподвижно, макар да знаех, че тялото му е на сантиметри от моето, от другата страна на дъното, на което лежахме.