Ема ме погледна, аз отвърнах на погледа ѝ и макар да беше твърде шумно, за да се чуваме, заради трясъка на мотора и прилива на кръв в главите ни, стори ми се, че видях изписани на лицето ѝ страх и възторг. Поглед, който казваше „Джейкъб, ти си изумителен и страшен“. Но когато най-сетне заговори, успях да различа на устните ѝ само една дума: „Къде е?“
Къде, наистина? Надявах се, че ще можем да се изплъзнем на гладния, докато се разправя с нещастния пират, но съдейки по усещането в червата, знаех, че е някъде наблизо, че ни следва и дори вероятно използва един от езиците си за буксирно въже.
„Близо“ — отвърнах беззвучно.
Очите ѝ блеснаха и тя кимна отривисто: „Добре“.
Поклатих глава. Защо не е уплашена? Не виждаше ли колко е опасно всичко това? Гладният бе вкусил кръв, бе оставил полуразкъсан човек зад нас. Кой знае какви кръвожадни намерения го преизпълваха? Но начинът, по който ме гледаше! Тази мрачна усмивка на устните ѝ, която сякаш ми внушаваше, че мога да направя всичко.
Приближавахме моста и чудатия, който създаваше мрачината. Той ни чакаше, приклекнал, премерил се в нас с пушка, която бе подпрял на перилата.
Наведохме се. Чух два изстрела. Когато вдигнах глава, установих, че никой не е улучен.
Вече навлизахме под моста. След миг щяхме да се подадем от другата страна и той щеше да получи възможност отново да стреля по нас.
Обърнах се и извиках на гладнишки език „Мостът!“ Чудовището сякаш знаеше какво точно имам предвид. Двата езика, които не държаха лодката, изхвърчаха от водата и обвиха паянтовите подпори на мостчето. Сетне се изопнаха като изпънат докрай ластик. Гладният бе принуден да се покаже над водата, увиснал на своите три натегнати като струни езика. Приличаше на страховита морска звезда.
Лодката забави скорост, толкова бързо, сякаш някой бе дръпнал внезапната спирачка, и ние всички отново се прекатурихме и се озовахме на носа. Мостчето заскърца и се разлюля, чудатият върху него се заклати и изпусна пушката. Мислех си, че или ще поддадат основите на моста, или гладният ще го изпусне от езиците си — от устата му се изтръгваше квичене като на прасе, което колят, — но когато чудатият се наведе да вдигне пушката, ме споходи мисълта, че мостът ще издържи и че съм разменил нашата инерция за нищо. Сега вече дори не бяхме подвижни цели.
— Пусни лодката! — извиках на гладния на неговия език.
Не ме послуша. Чудовището никога не би се отделило от мен, каквото и да става. Ето защо изтичах на кърмата и се наведох през борда. Видях един от езиците му, усукан около руля. Спомних си как докосването на Ема веднъж бе накарало гладен да пусне глезена ѝ, дръпнах я до мен и ѝ казах да нагорещи руля. Тя ме послуша — едва не падна през борда, докато се навеждаше — и после гладният изпищя и ни освободи.
Беше като да освободиш изопната прашка. Гладният отлетя назад и се блъсна с трясък в моста, съоръжението се разтресе, прекатури се и се срина във водата. В същото време кърмата на нашата лодка потъна, перката се озова във водата и лодката се понесе напред. Внезапното ускорение ни повали като кегли за боулинг — всички освен Шарън, който продължаваше да стиска руля и да ни държи по средата на канала, далече от опасните брегове, вперил поглед право напред, на фона на дирята от пенлива вода зад кърмата.
Надигнахме се и се огледахме, полуприведени, в случай че полетят още куршуми. Изглежда, поне засега бяхме вън от опасност. Хищниците бяха някъде зад нас и нямах представа дали ще могат да ни настигнат отново.
— Това не беше ли същото създание, което срещнахме в метрото? — попита задъхано Адисън.
Едва сега усетих, че още не съм си поел въздух, направих го и кимнах. Ема ме погледна въпросително, очакваше да чуе повече, но аз все още обмислях детайл по детайл случилото се. В едно бях сигурен — този път почти го бях укротил. Сякаш с всяка нова среща аз прониквах все по-навътре в нервния му център. Думите излизаха все по-леко от устата ми и вече не ги усещах като чужди на езика ми, нито срещах съпротива у гладния. И все пак изглеждаше като тигър, когото съм вързал с кучешка каишка. Във всеки момент можеше да реши да се завърти и да ме ухапе — мен или някого от нас. Не го правеше — по причини, които не разбирах.
Може би, помислих си, след още няколко опита ще го овладея напълно. И тогава — тогава… Божичко, каква мисъл!