Тогава никой няма да може да ни спре.
Погледнах назад, към останките на моста, към празното място, където се бе издигал допреди малко. Потърсих нещо живо сред отломките във водата, но виждах само вълните от срутването. Опитах се да го почувствам, но червата ми не долавяха нищичко. Миг по-късно мракът зад нас погълна тази картина.
Тъкмо когато имах нужда от гладния, изглежда, бях предизвикал гибелта му.
Лодката се наклони напред, когато Шарън намали газта и сви надясно през бавно разсейващия се мрак към един квартал с кошмарни къщурки. Издигаха се на ръба на водата като огромна стена без пролуки, бяха някак различни от къщите в покрайнините на града, непристъпни, наподобяващи укрепления с минимален брой входове. Понесохме се край тях с ниско бръмчене, търсейки път навътре. Ема първа забеляза една пролука, която на мен ми приличаше по-скоро на игра на сенките.
Би било преувеличение да я наречем уличка. Беше по-скоро тесен каньон, тънък като острие на нож, широк едни плещи от стена до стена и петдесет пъти по-висок, чийто вход бе белязан от обрасла с мъх стълба, прикрепена с болтове за каменния бряг. Виждах съвсем малко от началото на уличката, продължението или тънеше в мрак, или извиваше настрани.
— Къде отива? — попитах.
— Където ангелите се боят да стъпват — отвърна Шарън. — Не това място търсех, за да ви сваля на брега, но сега изборът ни е доста ограничен. Сигурни ли сте, че не искате да напуснете Дяволското гробище завинаги? Все още има време.
— Напълно — отвърнаха решително Ема и Адисън.
Лично аз бях готов да обсъдим този въпрос по-обстойно, но вече беше твърде късно за връщане назад. „Да ги намерим или да загинем, опитвайки се да го направим“ — думи, произнесени от мен преди няколко дни. Беше време да се гмурнем в града.
— В такъв случай акостираме — обяви с пресипнал глас Шарън. Той извади дебело въже изпод скамейката, метна го към стълбата и придърпа лодката на брега.
— Всички да слизат, моля. Внимавайте къде стъпвате. Момент, позволете ми.
Шарън се изкатери по хлъзгавата клатушкаща се стълба с пъргавината на човек, който го е правил много пъти. Щом стигна горе, той коленичи и се наведе, подавайки ни ръка. Ема се качи първа, после аз подадох неспокойния Адисън и накрая, тъй като бях прекалено горделив, се изкатерих, без да поемам ръката на Шарън, и едва не се хлъзнах във водата.
Веднага щом и тримата бяхме на сушата, Шарън се спусна обратно по стълбата. Беше оставил мотора да бръмчи на празен ход.
— Минутка само — спря го Ема. — Къде отивате?
— Махам се! — отвърна Шарън и скочи в лодката. — Нещо против да ми хвърлите края на въжето?
— Против съм, разбира се! Първо трябва да ни упътите. Нямаме представа къде се намираме!
— Аз не организирам турове на сушата. Занимавам се само с речни разходки.
Спогледахме се невярващо, стреснати от факта, че ни зарязва по този начин.
— Поне ни кажете накъде да вървим! — помолих аз.
— Или, още по-добре, дайте ни карта — добави Адисън.
— Карта! — възкликна Шарън, сякаш това бе най-глупавото искане, което е чувал. — В Дяволското гробище има повече улички на крадци, тунели на убийци и незаконни свърталища, отколкото по целия свят. Това място не може да бъде картографирано! А сега престанете да се държите като деца и ми хвърлете въжето!
— Не и докато не ни кажете нещо полезно! — опъваше се Ема. — Например името на някого, когото да потърсим за помощ — и който не би се опитал да ни продаде на гадините!
Шарън избухна в смях.
Ема повдигна намръщено брадичка.
— Трябва да има поне един човек.
Шарън се поклони.
— Тъкмо с него говорите! — Той се изкатери отново по стълбата и дръпна въжето от ръцете на Ема. — Стига приказки. Сбогом, деца. Сигурен съм, че никога вече няма да ви видя.
След тези думи той скочи в лодката, чието дъно се бе превърнало в локва черна вода. Веднага щом цопна вътре, Шарън извика уплашено и се наведе да потърси причината. Явно куршумите, профучали милостиво покрай главите ни, бяха пробили корпуса и сега в лодката нахлуваше вода.
— Вижте какво направихте! Лодката ми е на решето!
— Ние ли сме го направили? — блеснаха ядно очите на Ема.
Шарън приключи с прегледа на щетите и изглежда, реши, че пораженията са доста тежки.
— Сега съм обречен да сляза на сушата! — оплака се той, изгаси мотора, сгъна пръта до размерите на тояга и се изкатери отново по стълбата. — Ще потърся някой опитен майстор да ми поправи лодката — заяви, докато минаваше край нас — и не бих искал да вървите след мен.
Поехме в колона по един подире му по тясната уличка.