— Защо не? — попита пискливо Ема.
— Защото вие сте прокълнати! Носите лош късмет! — Шарън размаха ръка, сякаш гонеше досадни мухи. — Махайте се!
— Как така да се махаме? — Тя се завтече и го улови за широкия ръкав. Шарън се завъртя и го дръпна рязко, за миг си помислих, че ще вдигне ръка да я удари. Напрегнах се, готов да скоча върху него, но ръката му остана да стърчи във въздуха като предупреждение.
— Не помня колко пъти съм минавал по този маршрут и никога не съм бил нападан от пирати. Нито съм бил принуден да зарежа прикритието си и да паля мотора. И никога — нито веднъж — лодката ми не е била повреждана. От вас имам повече неприятности, отколкото печалба, и не желая повече да сме заедно.
Докато говореше, погледнах покрай него в уличката. Очите ми все още привикваха със сумрака, но това, което видях, ме преизпълни с ужас: тя се виеше навътре и от двете страни имаше тъмни, лишени от врати входове, зейнали като паст, а в стените ѝ ечаха зловещи звуци — шепот, дращене, забързани стъпки. Усещах върху нас жадни очи, представях си ръце, вадещи ножове.
Не биваше да оставаме сами тук. Можехме само да се молим.
— Ще платим два пъти повече от обещаното — побързах да кажа.
— И ще ви поправим лодката — добави Адисън.
— Не ме интересуват жалките ви грошове! — опъна се Шарън. — Не виждате ли, че съм разорен? Как ще се върна в Дяволското гробище? Да не смятате, че хищниците ще ме оставят на мира, след като клиентите ми убиха двама от тях?
— Не знаем дали са мъртви — посочих смирено.
— Какво можехме да направим? — възкликна Ема. — Трябваше да се защитаваме!
— Не ме заблуждавайте. Те нямаше да пострадат, ако не беше онова… — Шарън ме погледна и гласът му се сниши до шепот. — Трябваше да ми кажете по-рано, че сте в съюз с нощните твари!
— Хм — изсумтях сконфузено. — Не бих го нарекъл точно съюз…
— Няма много неща на този свят, от които да ме е страх, но по правило гледам да стоя надалеч от душесмучещи чудовища, а очевидно едно такова ви следва като хрътка диря! Предполагам, че скоро ще бъде тук?
— Не смятам — успокои го Адисън. — Не помните ли, че преди малко един мост рухна на главата му?
— Беше малко мостче — възрази Шарън. — А сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да потърся някого да ми поправи лодката. — След тези думи той забърза напред.
Преди да го застигнем отново, Шарън сви зад ъгъла и когато стигнахме там, беше изчезнал — вероятно бе хлътнал в някой страничен тунел. Стояхме и се въртяхме в кръг, объркани и изплашени.
— Не мога да повярвам, че ни заряза просто така! — възкликнах.
— Нито пък аз — отбеляза хладно Адисън. — Всъщност не мисля, че ни е изоставил. По-скоро се пазари. — Кучето се покашля, приседна на задните си крака и заговори с ечащ глас към покривите: — Добри ми господине! Целта ни е да спасим нашите приятели и нашите имбрини, и бъдете уверен, че ще го сторим, а когато това стане, те ще научат как ни помагахте и ще ви бъдат много благодарни! — Той почака ехото да заглъхне, преди да продължи: — Не става въпрос за състрадание, пито за лоялност. Като разумен и амбициозен човек, вие си давате сметка за възможностите, които ще се разкрият пред вас. Вече сме ви длъжници, но да измъкваш дребни пари от деца и животни е нищичко в сравнение с това да са ти задължени няколко имбрини. Може би ще бъдете ощастливен със собствена примка, лично пространство, където няма да ви досаждат други чудати! Във всяко време и на всяко място, където си пожелаете — цветущ летен остров в епоха на мир и благоденствие или смрадлив коптор във време на чума. Както предпочитате.
— Наистина ли могат да го направят? — попитах шепнешком Ема.
Тя вдигна рамене.
— Представете си какви са перспективите! — приключи с патос Адисън.
Гласът му отекна надалече. Чакахме, заслушани.
Някъде двама души спореха.
Тихо покашляне.
Нещо тежко се спускаше по стълбище.
— Е, това беше много хубава реч — въздъхна Ема.
— Да забравим за него — махнах с ръка и се заозъртах в сумрака. — Накъде ще вървим?
Избрахме една уличка напосоки — тази отпред — и поехме по нея. Изминахме едва десетина крачки, когато чухме един глас да казва:
— На ваше място не тръгнал поел нататък. Това е Канибалската улица и името не е метафорично.
Шарън се бе извисил зад нас, опрял юмруци на хълбоците като треньор по борба.
— Явно с възрастта сърцето ми омеква — продължи той. — Или то, или главата.
— Това значи ли, че ще ни помогнете? — обнадежди се Ема.
Беше започнало да ръми. Шарън вдигна глава и обърна скритото си от нас лице към небето.