— Познавам един адвокат, който живее наблизо. Първо ще искам да подпишем пред него договор за онуй, което ми дължите.
— Добре де, добре — закима Ема. — Но ще ни помогнете ли?
— След това ще се погрижа да ми ремонтират лодката.
— А после?
— После ще ви помогна. Макар че не обещавам никакви резултати и още отсега ще заявя, че според мен вие всички сте глупаци.
Не можахме да намерим у себе си сили да му благодарим въпреки всичко, което бяхме преживели с него.
— А сега стойте наблизо и следвайте всяка моя инструкция, до последната буква. Днес убихте двама хищници и помнете ми думите — те ще ви потърсят.
Нямаше причина да не се съгласим.
— Ако ви хванат, не ме познавате. Никога не сте ме виждали.
Кимнахме едновременно.
— И каквото и да правите, никога не докосвайте и капчица амброзия, инак няма да напуснете това място.
— Не зная какво е това — признах и по лицата на Ема и Адисън прочетох, че те също са в неведение.
— Ще научите — изръмжа заплашително Шарън, след което се омота в наметалото, обърна се и потъна в лабиринта.
Трета глава
В модерните скотобойни, преди да стоварят чук върху главата на някоя крава, я пускат да мине през тесен лабиринт. Острите завои и слепите ъгли пречат на животното да вижда на повече от кратко разстояние напред и то не знае — до последните няколко крачки, когато лабиринтът внезапно се стеснява още и шията му попада в метални стяги — къде го води пътят. Но докато ние тримата бързахме след Шарън към сърцето на Дяволското гробище, бях сигурен, че зная какво ни чака, макар и не кога точно. С всяка крачка, с всеки завой ние се заплитахме все повече в един възел, който, страхувах се, никога нямаше да успеем да развържем.
Изпълненият със зловоние въздух не помръдваше, единствената възможност за свеж полъх бе неравният отвор между покривите над нас. На места улицата бе толкова тясна, че се налагаше да вървим обърнати на една страна, стържейки стените с гърди, а по дрехите ни оставаха тъмни петна от онези, които бяха минавали преди нас. Тук нямаше нищо естествено, нищо зелено, нищо живо, освен щъкащите между краката ни дребни мишки и плъхове и обитателите на къщите, надзъртащи от прозорци и иззад решетки с кръвясали очи. Без съмнение те бяха готови да се нахвърлят върху нас, ако не беше нашият едър, загърнат в черно наметало водач. Сякаш следвахме самия дявол из ямите на ада.
Свихме в една уличка, сетне в друга. Те не се отличаваха по нищо — нямаше надписи, нито някакви отличителни белези. Шарън или притежаваше изумителна памет за ориентиране, или се движеше съвсем слепешката, опитвайки се да заблуди пиратите, които може би ни преследваха.
— Наистина ли знаеш къде отиваме? — попита го Ема.
— Разбира се, че знам! — излая Шарън и сви зад поредния ъгъл, без да поглежда назад. После спря, наведе се и се промуши през една врата, хлътнала наполовина под уличното ниво. Вътре имаше влажна изба, не по-висока от метър и половина и озарена от мъждукаща сивкава светлина. Затичахме се приведени по този приземен коридор, чийто под бе покрит от кости на плъхове, а таванът дращеше главите ни, покрай неща, които се стараех да не гледам — прегърбена фигура в ъгъла, хора, изтегнати върху сламени матраци, момче, облечено в дрипи, с паничка за подаяния до едната ръка. В далечния край тунелът се разширяваше в помещение и под светлината на няколко зарешетени прозореца видях две коленичили жени, перящи в локва воняща вода от Рова.
Изкатерихме още стълби и продължихме, слава богу, през затворен със стени заден двор на няколко сгради. В някой друг свят тук можеше да има малка градина и дори беседка с цветя, по това бе Дяволското гробище и дворът бе влажен и покрит с мръсотия. Под прозорците се виждаха мазни дири от системно изхвърляния боклук, струпан край стените, а в средата на двора, насред огромно кално петно, се мъдреше дървена кошара, в която мършаво хлапе наглеждаше още по-мършаво прасе — само едно. Край кирпичената стена бе приклекнала жена, която пушеше и четеше вестник, а зад нея малко момиченце пощеше косата ѝ от гниди. Жената и момичето не ни обърнаха никакво внимание, докато минавахме край тях, но момчето наведе към нас своя раздвоен метален остен. Когато стана ясно, че не изпитваме никакъв интерес към прасето му, момчето приклекна изтощено.
Ема спря насред двора и погледна изопнатия между покривите простор с провесено пране. Тя повтори отново, че окървавените дрехи ни карат да приличаме на участници в убийство, и предложи да си потърсим чисти. Шарън възрази, че по тези места убийците не са рядкост, и я подкани да бърза, но тя се опъваше и спореше, че ако някой от гадините в метрото е забелязал изцапаните ни с кръв дрехи и ги е описал на другарите си, така по-лесно ще ни открият в тълпата. По мое мнение по-скоро се чувстваше неудобно в мръсната си блуза със запечена кръв по нея. Аз също — и ако имахме късмет да открием нашите приятели, не ми се искаше да изглеждаме така.