Шарън склони неохотно. Беше ни повел към една дъсчена ограда в дъното на двора, но сега се обърна и влезе в близката сграда. Изкатерихме два, три, четири етажа, докато Адисън започна да се задъхва, и последвахме Шарън през отворена врата в малка мизерна стаичка. На тавана имаше отвор, през който дъждът се сипеше право на пода. Стените бяха покрити с черна плесен. На масата до замацания прозорец две жени и момиче се трудеха над задвижвани с педали шевни машини.
— Трябват ни малко дрехи — обяви Шарън, обръщайки се към жените с гръмогласен бас, от който стените се разтресоха.
Те вдигнаха бледите си лица. Едната улови дълга игла и я насочи към нас като оръжие.
— Моля ви — рече.
Шарън се пресегна и отметна качулката си, така че само шивачките да могат да видят лицето му. Те зяпнаха, разтрепериха се и се проснаха в несвяст на масичките.
— Беше ли необходимо? — попитах.
— Не съвсем — отвърна Шарън, докато си нахлузваше качулката. — Но пък свърши работа.
Оказа се, че шивачките шият ризи и рокли от разнородни парчета плат. Парцалите, с които работеха, бяха разхвърляни навсякъде из стаята, а резултатите от дейността им, които съдържаха повече кръпки и шевове, отколкото чудовището на Франкенщайн, бяха окачени на едно въже, опънато от външната страна на прозореца. Докато Ема ги придърпваше, погледът ми се плъзна из стаята. Нямаше съмнение, че това не е само работно ателие — жените живееха тук. До стената имаше паянтово легло, сковано от различни парчета. Надзърнах в очуканото гърне, увиснало над огнището, и видях вътре останките на сиромашка чорба — рибешка кожа и сбръчкани кочани от зеле. Забелязах дори жалки опити за украса — букетче изсъхнали цветя, закована над рамката на вратата подкова, портрет на кралица Виктория в рамка — ала всичко това само допринасяше за общото впечатление на мизерия.
Отчаянието се беше загнездило здраво тук, то пропиваше всичко, дори въздуха. Никога не бях виждал подобна крайна нищета. Възможно ли бе чудати да водят подобно жалко съществуване? Докато Шарън вмъкваше през прозореца няколко ризи, аз му зададох този въпрос. Той като че ли се засегна от идеята.
— Чудатите никога не биха позволили да изпаднат до подобно състояние. Това са обикновени обитатели на бедняшки квартал, обречени да повтарят отново и отново краткия ден, който се съдържа в тази примка. Нормалните живеят в покрайнините на Дяволското гробище, но сърцето му ни принадлежи.
Значи това бяха нормални. И не само, а пленници на примка, като обитателите на Кеърнхолм, които лошите деца изтезаваха, когато играеха на „Нападение на селото“. Нищо повече от декор, както морето и скалите, рекох си аз. Но кой знае защо, докато поглеждах измъчените лица на заровените в парцали жени, се чувствах така, сякаш крада от тях.
— Сигурна съм, че ще познаем чудатите, ако ги видим — отбеляза Ема, докато прехвърляше купчина мръсни блузи.
— Съвсем естествено — съгласи се Адисън. — Тъй като нашият род не се слави с умение да се прикрива.
Смъкнах изцапаната си с кръв риза и я замених с най-чистата от тези, които намерих, беше като горнищата, които раздават в затворите — захабена и раирана, без якичка, с нееднакво дълги ръкави, съшита от парчета, по-груби дори от шкурка. Но ми стана и в добавка с едно черно палто, което зърнах преметнато през облегалката на стол, вече приличах на някого, който обитава тукашните улици.
Обърнахме гърбове на Ема, за да може да се преоблече в безформена рокля, която се омота около глезените ѝ.
— Едва ли ще мога да тичам с това нещо — оплака се тя. След това взе ножицата от близката маса и се зае да я прекроява с внимателните движения на касапин, дърпайки и късайки, докато я подряза до коленете.
— Така е по-добре. — Тя се полюбува на работата си в огледалото. — Малко е парцалива, но…
— Хорас щеше да ти направи по-добра — подхвърлих, без да мисля. Бях забравил, че нашите приятели не са с нас в стаята. — Исках да кажа… ако ги открием отново…
— Недей — помоли ме Ема. За един миг изглеждаше безкрайно тъжна, готова да се разплаче, после се обърна, остави ножицата и пристъпи решително към отворената врата. Когато ни погледна отново, имаше твърдо изражение на лицето.