— Вероятно не.
— Ами ако се събуди, докато ние…
— Няма — прекъснах го с престорена увереност. — Само не прави резки движения и в никакъв случай не го докосвай.
— Сега ти си ни очите — изсумтя Адисън. — Птиците да са ни на помощ.
Избрах едно дълго нащърбено парче стъкло от пода и го пуснах в джоба си. После всички доближихме стената, опряхме гърбове в студените плочки и се запромъквахме към гладния. Очите му се местеха заедно с мен. Само след няколко крачки бяхме обгърнати от непоносима смрад, от която очите ми се насълзиха. Адисън се закашля, а Ема притисна нослето си с длан.
— Само още малко — подканих ги с глас, изтънял заради измамното ми спокойствие. Измъкнах стъклото от джоба си и го стиснах за широкия край, сетне направих една, после още една крачка. Бяхме толкова близо, че можех да докосна гладния с протегната ръка. Той гледаше право в мен, съпротивлявайки се с всеки нерв на неуверената ми хватка.
— Не мърдай — произнесох едва чуто на английски. — Ти ми принадлежиш. Под моя власт си. Не мърдай.
Поех дъх, за да прибера гърди, притиснал гръбнак в стената, и се запромъквах странично като рак през тясната пролука покрай чудовището.
— Стой мирно — мърморех на английски. — Добро момче.
Прекосихме завесата от па̀ра и пред нас изникна ескалатор с неподвижни стъпала заради спрялото електричество. Беше обгърнат от мъждивото сияние на дневна светлина, подканящ пратеник от външния свят. Светът на живите, светът на настоящето. Светът, където бяха моите родители. Те бяха тук, и двамата, в Лондон, вдишваха същия въздух. На една крачка от мен.
„О, здравейте!“
Немислимо. Още по-немислимо бе, че само преди пет минути бях казал на баща ми всичко. Или поне версията от бележките на Клиф — „Аз съм като дядо Портман. Аз съм необикновен“. Те нямаше да разберат, но сега поне знаеха. Така отсъствието ми нямаше да прилича на предателство. Все още чувах гласа на баща ми, молещ да се завърна у дома, и докато куцукахме към светлината, трябваше да се преборя с един внезапно възникнал импулс да се освободя от ръката на Ема и да се втурна към тях — да избягам от този задушлив мрак, да открия родителите си и да поискам от тях прошка, а след това да пропълзя в мекото им легло в хотела и да заспя.
Ала това бе най-немислимото от всичко. Никога не бих го направил: обичах Ема и ѝ го бях казал, не бих я изоставил за нищо на света. И не защото бях храбър, благороден или рицар по дух. Не съм нито едно от тези неща. Страхувах се, че ако я изоставя, това ще ме разкъса на две.
И другите — другите! Нашите нещастни, обречени приятели. Трябваше да ги намерим — но как? На станцията не се бе появявал влак след онзи, който ги откара, и след взрива и изстрелите, разтърсили подземието, бях сигурен, че няма и да дойде друг. Оставаха ни две възможности, всяка една по-ужасна от другата — да тръгнем пеша след тях през тунелите с надеждата, че няма да срещнем гадини, или да се изкатерим по ескалатора и да се изправим срещу онова, което ни чака горе — най-вероятно „групата за почистване“ на гадините. И там да потърсим късмета си.
Знаех коя възможност предпочитам. Беше ми писнало от ски горения в мрака, още повече от гадини.
— Да се качваме горе — подканих и побутнах Ема към стълбите на застиналия ескалатор. — Ще потърсим някое безопасно местенце, където да обмислим какво да правим нататък, докато ти се възстановяваш.
— В никакъв случай! — възрази тя. — Не можем просто така да зарежем другите. Няма значение как съм.
— Не ги изоставяме. Но да бъдем реалисти. Сега сме ранени и безпомощни, другите сигурно са на много мили от нас, някъде из подземната мрежа, на път за един бог знае къде. Как смяташ, че ще ги открием?
— Както намерих вас — обади се Адисън. — С носа си. Виждате ли, чудатите създания излъчват собствена миризма, каквато кучетата от моя вид могат да надушват отдалече. По някаква случайност всички вие се оказахте от една особено силно намирисваща порода. Предполагам, че това се подсилва от страха, а и от пропускането на няколко бани…
— Да тръгваме тогава след тях! — прекъсна го Ема.
Тя ме задърпа с неочаквана сила към релсите. Възпротивих се и за малко се сборичкахме като при теглене на въже.
— Не, не, не бива, може влаковете още да вървят и ако тръгнем пешком през тунелите…
— Не ми пука дали е опасно. Няма да ги изоставя.
— Не само, че е опасно, но е и безсмислено. Ема, кой знае къде са сега.
Тя освободи ръката си и продължи да куцука към релсите. Последвах я, като се препъвах.
— Кажи нещо — прошепнах на Адисън и заобиколих да ѝ препреча пътя.