— Боя се, че той е прав. Ако ги последваме пеша, миризмата на нашите приятели ще се разсее далеч, преди да съумеем да ги открием. Дори моите изключителни способности имат граница.
Ема втренчи очи в тунела, сетне ги извърна към мен и видях измъченото ѝ лице. Протегнах ръка.
— Моля те, откажи се. Това не значи, че ще ги изоставим.
— Добре — рече тъжно тя. — Добре.
Но тъкмо когато се отправихме към ескалатора, откъм релсите долетя вик.
— Ей, насам!
Гласът, макар и слаб, ми бе познат — с руски акцент. Това беше сгъващият се човек. Впих поглед в тъмнината и едва успях да различа проснатото му върху релсите тяло с вдигната ръка. Бяха го простреляли в мелето и си бях помислил, че гадините са го натикали с останалите във вагона. Но той си лежеше там и ни махаше.
— Сергей! — проплака Ема.
— Познавате ли го? — попита с нескрито подозрение Адисън.
— Той е от чудатите бежанци на мис Рен — обясних и в този момент откъм повърхността долетя далечен вой на сирена, който ме накара да настръхна. Задаваха се нови злочестия — може би завоалирани като помощ — и аз се опасявах, че единственият ни изход скоро ще бъде блокиран. Но от друга страна, нима можехме да го изоставим?
Адисън изприпка при проснатия мъж, заобикаляйки купчините стъкла. Ема ми подаде ръка и ние го последвахме. Сергей лежеше на хълбок, бе посипан със стъкла и облян в кръв. Куршумът бе попаднал в някой от важните органи. Телените му очила се бяха смачкали и той се опитваше да ги нагласи на носа си, за да ме разгледа по-добре.
— Чудо, истинско чудо — дочух пресипналия му глас, изтънял като разреден чай. — Чух те да говориш на езика на чудовището. Истинско чудо.
— Ни най-малко — рекох, като коленичих. — Защото го изгубих. Няма го.
— Ако една дарба е в теб, тя е там завинаги.
Откъм ескалатора се чуха стъпки и гласове. Разчистих стъклата, за да подпъхна ръце под него.
— Идваш с нас — заявих.
— Оставете ме — изохка сподавено той. — Скоро ще напусна този свят…
Не обърнах внимание на протестите му, прихванах го по-здраво и го вдигнах. Беше дълъг като въжена стълба и лек като перце, и аз го държах в обятията си сякаш е едно голямо бебе с мършави крака, увиснали през лакътя ми, и люшкаща се на рамото ми глава.
Две фигури се спуснаха с трополене по ескалатора и спряха долу, озарени от бледата дневна светлина, оглеждаха се в мрака. Ема посочи пода и ние се приведохме, надявайки се, че няма да ни видят — че са само обикновени хора, слезли да вземат влака, — ала след това чухме писукането на радиостанциите, а блесналите в ръцете им прожектори накараха светлоотразителните им жилетки да засияят.
Можеха да са от спасителен екип или гадини, облечени като тях. Не знаех със сигурност, докато не видях да свалят тъмните си очила.
Разбира се.
Току-що възможностите ни бяха намалели наполовина. Сега ни оставаше само тунелът. Не бихме могли да ги надбягаме, ранени и изтощени, но докато не ни виждат, все още съществуваше надежда да им се изплъзнем. А те продължаваха да се озъртат сред хаоса в разрушената станция. Сноповете на прожекторите им се кръстосваха по пода. Двамата с Ема отстъпихме по релсите. Ако можехме само да се шмугнем незабелязано в тунела… По дяволите, Адисън не помръдваше!
— Идвай — просъсках.
— Това са шофьори на линейка, а този човек се нуждае от помощ — каза той твърде високо и в същия миг светлините подскочиха и се насочиха към нас.
— Останете на място! — нареди един от мъжете и извади пистолет от кобура, а вторият заговори по радиостанцията.
И тогава едно след друго се случиха две неща. Първото беше, че точно когато възнамерявах да пусна сгъващия се човек на релсите и да скоча след него заедно с Ема, от вътрешността на тунела долетя оглушително изсвирване и мракът бе разцепен от прорязващ лъч. Внезапно подухналият вятър бе предизвикан, разбира се, от влак, който летеше по релсите въпреки взрива. Второто бе възвестено от болезнено свиване на червата ми и то означаваше, че гладният се е освободил и сега се носи към нас. Миг след като го почувствах, аз го видях, той идеше с подскачащи черни бърни, от които във въздуха се виеха ужасните му езици.
Бяхме приклещени. Побегнем ли към стълбите, щяхме да бъдем застреляни или пребити. Ако скочим на релсите, щеше да ни сгази влакът. Не можехме да избягаме с влака, тъй като щяха да минат поне десетина секунди, преди да спре, дванайсет, за да се отворят вратите, и още десет, преди да се затворят отново, а дотогава щяхме да сме мъртви. Ето защо направих това, което правех, когато ми липсваха идеи — погледнах към Ема. По отчаяното изражение на лицето ѝ виждах, че разбира колко е безнадеждно положението ни, а по начина, по който бе стиснала челюсти — че въпреки това е готова да действа. Едва когато пристъпи напред, разперила пред себе си ръце, си спомних, че тя не вижда гладния. Опитах се да я предупредя, посегнах да я спра, ала не можех да я хвана и задържа, без да изпусна сгъващия се човек, и в този момент Адисън вече беше до нея и лаеше към гадината, а Ема се мъчеше напразно да запали огън — искра, нова искра, после нищо, досущ изчерпала горивото си запалка.