Гадината избухна в смях, дръпна ударника на пистолета и се прицели в нея. Гладният се носеше към мен, надавайки вой, сякаш се състезаваше с воя на влака и скърцането на спирачките. Изведнъж разбрах, че краят е близо и че не мога да направя нищо, за да го спра. В този момент нещо в мен се отпусна и щом това стана, болката, която изпитвах, когато наблизо имаше гладен, също почти се стопи. Тази болка бе като пронизително стенание и веднага щом изчезна, аз открих стаен под нея друг звук, шепот на границата на съзнанието.
Дума.
Гмурнах се към нея. Обгърнах я с ръце. Поех дъх и я извиках с цяло гърло като екзалтиран победител в турнир.
— Него — изкрещях на непознат за мен език. Беше само кратко словосъчетание, ала съдържаше цели томове от информация и резултатът бе мигновен още щом изхвърча с тракане от гърлото ми. Гладният спря да тича — замръзна на място, краката му се плъзнаха, сетне се завъртя рязко на една страна и изстреля език, който профуча над перона и се усука три пъти около крака на гадината. Мъжът се олюля и изстрелът отхвърча към тавана, след това бе преобърнат с главата надолу и започна да размахва ръце и да крещи, увиснал във въздуха.
Бяха необходими няколко секунди, преди другарите ми да осъзнаят какво става. Докато стояха сащисани, а втората гадина говореше припряно по радиостанцията, чух вратите на вагона зад гърба ми да се отварят със свистене.
Ето го нашия миг.
— Хайде! — извиках и те ме послушаха. Ема закуцука, Адисън се омота в краката ѝ, а аз, понесъл обляния в кръв сгъващ се човек през вратата. Накрая всички се озовахме във вагона.
Отекнаха нови изстрели, гадината стреляше слепешката по гладния.
Вратата се затвори до половината, сетне подскочи назад и се разтвори докрай.
— Освободете вратите, ако обичате — произнесе ведър глас от запис.
— Краката му! — извика Ема и посочи обувките на ранения сгъващ се човек, които стърчаха навън през вратата. Дръпнах го още навътре, а през това време увисналата гадина пусна още няколко куршума, докато гладният се отегчи от него и го запокити към стената, където той се свлече в безжизнена купчина.
Втората гадина хукна към изхода.
„Него също“, опитах се да кажа, но бе твърде късно. Вратите се затвориха, влакът се разтресе и потегли.
Огледах се, доволен, че вагонът, в който се намирахме, е празен. Какво ли щяха да си помислят за нас нормалните хора?
— Добре ли си? — попитах Ема. Тя се надигна, като дишаше тежко, втренчила очи в мен.
— Благодарение на теб — изтъкна. — Наистина ли накара гладния да стори това?
— Мисля, че да — отвърнах, но не вярвах съвсем в казаното.
— Невероятно — промърмори тихо тя. Не можах да определя дали е изплашена, впечатлена, или и двете.
— Дължим ти живота си — заяви тържествено Адисън и отърка нос в ръката ми. — Ти си много специално момче.
Сгъващият се човек прихна и когато сведох очи, видях го да ми се усмихва през болезнената маска.
— Видя ли? — попита той. — Нали ти казах. Това е чудо. — Сетне придоби сериозен вид. Сграбчи ръката ми и пъхна в нея малка хартийка. Беше фотография. — Жена ми и детето — обясни. — В ръцете на врага са много отдавна. Ако намерите другите, може би…
Погледнах снимката и се стъписах. Беше фотография на жена, държаща бебе, и Сергей очевидно я бе носил много време в портфейла си, защото бе доста смачкана, вероятно е била спасена от пламъци, но излагането на толкова силна топлина бе сгърчило и напукало иначе приятните лица. Никога досега Сергей не бе споменавал семейството си, говореше само за събирането на армия от чудати — да тръгнем от примка на примка и да вербуваме оцелели от чистките и рейдовете. Никога не ни бе казвал за какво му е нужна тази армия, но сега вече знаех — за да си ги върне.
— И тях ще намерим — обещах.
И двамата знаехме, че обещанието е пресилено, но тъкмо от подобни думи се нуждаеше сега.
— Благодаря ти — промълви той и се отпусна в локвата кръв.
— Не му остава още много — отбеляза Адисън и се приближи, за да близне Сергей по лицето.