— Може би ще имам достатъчно топлина да обгоря раната — предложи Ема. Тя се наведе към него и започна да търка ръце.
Адисън опря нос в корема на проснатия мъж.
— Тук. Тук е ранен. — Ема положи длани от двете страни на мястото и когато из въздуха се разнесе цвърчене на горяща плът, усетих, че ми призлява. Погледнах през прозореца. Все още излизахме от станцията, забавени вероятно от отломките върху релсите. Трепкащите аварийни светлини озаряваха от време на време сцената отвън. Заровеното в стъкла тяло на мъртвата гадина. Смачканата телефонна будка, откъдето се бяхме измъкнали. Гладният — чийто силует ме накара да трепна изплашено, — който подтичваше по перона след нас, няколко вагона по-нататък, с небрежните движения на човек, излязъл да потренира.
— Спри. Остани там — извиках към прозореца, но се получи на английски. Усещах главата си замаяна, изпитвах лека, надигаща се болка от набиращия сила вой.
Влакът ускори и ние навлязохме в тунела. Опрях лице на стъклото и извих очи назад за последен поглед. Беше тъмно, пак тъмно и после, в ярък проблясък като от светкавица на фотоапарат, зърнах гладния в моментно, застинало изображение — той летеше, отделил крака от перона и уловил с език перилата на последния вагон.
Чудо. Проклятие. В този момент не можех да видя разликата.
Улових го за краката, Ема го хвана за ръцете и двамата го положихме внимателно на седалката, където сгъващият се човек остана да лежи в безсъзнание под рекламата за домашно приготвена пица. Не можехме да го оставим да издъхне на пода — ако това го очакваше.
Ема повдигна нагоре тънката риза.
— Кървенето е спряло — докладва тя, — но той ще умре, ако не го откараме скоро в болница.
— Навярно и там ще умре — възрази Адисън. — Особено в болница в настоящето. Помисли си — ако дойде на себе си след три дни, излекуван от раната, ще е остарял със сто и само птиците знаят колко години.
— Така е — съгласи се Ема. — Но от друга страна, доста бих се изненадала, ако след три дена някой от нас е още жив в каквото и да било състояние. Не зная обаче какво друго бихме могли да направим за него.
И друг път бях чувал да споменават този краен срок — два до три дена бе най-дългият период за всеки чудат обитател на примка, който би преживял в настоящето, без да започне да остарява. Стигаше им да навестяват сегашното време, но не и да остават дълго, бе достатъчен за пътуване между примките, но прекалено кратък, за да се изкушат да се задържат някъде. Само смелчаците и имбрините си позволяваха разходки из настоящето, по-дълги от няколко часа, последствията от забавянето бяха твърде тежки.
Ема се надигна с болнав вид под неоновата светлина, олюля се и протегна ръка към една от дръжките. Улових я навреме и ѝ помогнах да седне до мен, тя се отпусна на седалката, изтощена до смърт. И двамата бяхме изтощени. Не бях мигвал от дни насам. Не бяхме яли свястна храна от доста време, освен в кратките моменти, когато се бяхме натъпквали като прасета. От непрестанното бягане ходилата ми бяха покрити с плюски и имах чувството, че всеки път, когато говорех на гладния, нещо сякаш се изтръгваше от мен и не знаех как да си го върна обратно. Всичко това ме караше да изпитвам умора и изтощение отвъд всякакви човешки представи. Бях открил неизследвана жила вътре в себе си, нов вътрешен източник на енергия, ала той бе ограничен и изчерпаем, и аз се питах дали като прибягвам до него, не изчерпвам и себе си.
Друг път щях да се тревожа за това. Сега можех само да го добавя към трупащата се купчина от ужаси. Обгърнал с ръка Ема, опитах да намеря в себе си кътче спокойствие, докато главата ѝ се поклащаше на рамото ми. Може би бе проява на егоизъм, но не ѝ казах за гладния, който преследваше нашия влак. Или ще ни убие, или не. Следващия път, когато ни намери — бях сигурен, че ще има следващ път, — или щях да открия думи, за да накарам тези ужасни езици да спрат, или нямаше да успея.
Адисън скочи на седалката срещу нас, побутна ключалката на прозорчето и го отвори с лапа. Във вагона с яростно боботене нахлу въздух с мирис на тунел и бумтенето на влака, а той проточи нос, с блеснал поглед и потрепващи ноздри. За мен миризмата бе неприятна, на застояло, но той явно улавяше нещо повече — нещо, изискващо особена интерпретация.
— Можеш ли да ги подушиш? — попитах.
Кучето ме чу, но известно време не отговаряше, втренчило поглед в тавана сякаш преследваше някаква мисъл.
— Мога — каза накрая. — Усещам техния приятен и свеж полъх.
Дори при тази висока скорост той бе в състояние да долавя остатъчни следи от чудатите, затворени в предния влак. Бях впечатлен и му го казах.