— Благодаря, но не мога да приема изцяло заслугата — отвърна той. — Някой трябва да е отворил и прозорчето на техния вагон, инак дирята им щеше да е далеч по-слаба. Може би мис Рен го е направила, знаейки, че ще се опитам да ги проследя.
— Тя знае, че си бил тук? — попитах.
— Как ни намери? — присъедини се Ема.
— Само за момент — прекъсна ни малко рязко Адисън. Влакът забавяше пред следващата станция и прозорците присвяткваха като черни и бели квадрати. Той подаде нос през прозорчето и затвори очи, напълно погълнат от заниманието си. — Не смятам, че са слезли тук, но за всеки случай имайте готовност.
Двамата с Ема се изправихме и се опитахме да закрием сгъващия се човек с телата си. За мое облекчение на перона нямаше много пътници. Странно, че изобщо имаше и че влаковете продължаваха да вървят. Сякаш нищо не бе се случило. Сигурно гадините се бяха погрижили за това, надявайки се да захапем стръвта, да се качим във влака и така да улесним залавянето си. Едва ли щеше да е трудно да бъдем забелязани сред пътниците на съвременен Лондон.
— Дръжте се естествено — посъветвах ги. — Сякаш сте оттук.
На Ема това се стори смешно и тя се засмя сподавено. Предполагам, че наистина си беше смешно, след като всъщност не бяхме отникъде и най-малкото оттук.
Влакът спря и отвори врати. Адисън задуши въздуха, когато във вагона влезе жена на средна възраст със зеленикаво палто. Още щом ни съгледа, тя зяпна с уста, обърна се припряно и излезе. „Не. Не, благодаря.“ Не можех да я виня. Бяхме мръсни, изглеждахме странно в старомодните си дрехи, изпоцапани с кръв. Вероятно си е помислила, че сме убили нещастния човечец зад нас.
— Да се държим естествено — повтори Ема и прихна.
Адисън обърна гръб на прозореца.
— На прав път сме — докладва той. — Мис Рен и останалите определено са минали оттук.
— Не са ли слезли на тази станция? — попитах.
— Не мисля. Но ако не ги подуша на следващата станция, ще знаем, че сме се отдалечили.
Вратите се затръшнаха и влакът потегли със скърцане. Готвех се да предложа да потърсим чисти дрехи, когато Ема подскочи до мен, сякаш се бе сетила за нещо.
— Адисън? — повика го тя. — Какво стана с Фиона и Клеър?
Още щом спомена имената им, ме завладя нова вълна на безпокойство. За последен път ги бяхме видели в менажерията на мис Рен, където Фиона бе останала с Клеър, която бе твърде болна, за да пътува. Каул ни бе казал, че е нападнал менажерията и е заловил момичетата, но също така се бе похвалил, че Адисън е мъртъв, значи не можеше думите му да се приемат на доверие.
— Ах — въздъхна Адисън и кимна с тъжен вид. — Боя се, че новините са лоши. Ще ви призная, че донякъде се надявах да не попитате.
Ема пребледня.
— Кажи ни.
— Разбира се. Малко след като вашата група тръгна, бяхме нападнати от банда гадини. Замеряхме ги с армагедонски яйца, сетне се пръснахме и изпокрихме. Едрото момиче с чорлавата коса…
— Фиона — подсказах с разтуптяно сърце.
— Тя използва уменията си с растения, за да ни скрие — сред дърветата и набързо порасли храсталаци. Бяхме толкова добре замаскирани, че на гадините щяха да са им нужни много дни да ни намерят, но те хвърлиха газови гранати и ни принудиха да излезем.
— Газ! — проплака Ема. — Копелетата се заклеха, че никога вече няма да го използват!
— Явно са лъгали — поклати глава Адисън.
Бях виждал снимка на подобна атака в един от албумите на мис Перигрин — гадини със страховити маски с дихателни филтри, изправени небрежно, докато изпускат облаци отровен газ във въздуха. Макар веществото да не беше смъртоносно, то караше дробовете и гърлата да горят, предизвикваше ужасна болка И се говореше, че впримчвало имбрините в птичата им форма.
— След като ни задържаха — продължи Адисън, — разпитаха ни за местонахождението на мис Рен. Преобърнаха наопаки кулата ѝ — търсеха карти, дневници, не зная още какво — и когато нещастната Диердре се опита да ги спре, те я застреляха.
В съзнанието ми изникна издълженото, сладко лице на емурафата с нащърбената ѝ усмивка и аз усетих, че сърцето ми се свива. Що за човек би убил подобно създание?
— Божичко, това е ужасно — възкликнах.
— Ужасно — присъедини се към мен Ема. — А момичетата?
— Гадините заловиха по-малкото — каза с покруса Адисън. — А другото… тя се сборичка с неколцина от войниците, беше близо до ръба на скалата и падна.
Ококорих се.
— Какво? — За миг светът изгуби фокус, сетне го възвърна отново.
Ема застина, но лицето ѝ не издаваше нищо.