— Какво искаш да кажеш, как е паднала? От колко високо?
— Ами там има истинска пропаст. Близо хиляда стъпки. — Той размърда долната си челюст. — Съжалявам.
Отпуснах се с натежало сърце. Ема все още стоеше права, стиснала с побелели пръсти дръжката.
— Не — заяви тя с твърд глас. — Това не може да бъде. Сигурно се е хванала за нещо, докато е падала. Някой клон или издатина…
Адисън оглеждаше наплютия с дъвка под.
— Възможно е.
— Или дърветата долу са омекотили падането, уловили са я като в мрежа! Тя може да им говори, нали знаеш?
— Да — кимна Адисън. — Винаги има надежда.
Опитах се да си представя как ще омекотят падането ми островърхи борове. Не ми се стори възможно. Видях, че и надеждата в очите на Ема бързо загасва, после краката ѝ се разтрепериха, тя пусна дръжката и се тръшна на седалката до мен.
Гледаше Адисън с навлажнени очи.
— Съжалявам за приятелката ти.
Той кимна.
— Аз също за твоята.
— Това нямаше да се случи, ако мис Перигрин бе тук — прошепна Ема. И после сведе глава и заплака тихичко.
Исках да я прегърна, но кой знае защо ми се струваше, че ще се натрапя в едно лично преживяване, ще поискам да стана участник в него, когато то бе само нейно, и вместо това останах загледан в ръцете си, докато тя скърбеше по изгубената приятелка. Адисън също извърна глава от уважение, а може би защото влакът забави, приближавайки следващата станция.
Вратите се отвориха. Адисън подаде глава през прозореца, подуши въздуха на перона, изръмжа по някого, който понечи да влезе, сетне се прибра. Вратите се затвориха, Ема вдигна глава и избърса сълзите си.
Стиснах ръката ѝ.
— Добре ли си? — попитах, съжалявайки, че не можех да измисля нещо по-ободрително.
— Трябва да съм добре, нали? — отвърна тя. — Заради онези, които са още живи.
Някому вероятно би се сторил безчувствен начинът, по който тя отхвърляше болката, но аз я познавах достатъчно добре, за да разбера. Сърцето ѝ бе голямо колкото Франция и онези, които обичаше, се радваха на всеки сантиметър от тази територия — ала размерите ѝ я правеха и опасна. Ако оставеше този океан от чувства да надделее, щеше да бъде смазана. Ето защо трябваше някак да го укроти, да го усмири, да го накара да притихне. Да отнесе най-силната болка на някой остров, където и тя щеше да иде един ден.
— Продължавай — подкани тя Адисън. — Какво стана с Клеър?
— Гадините я отведоха със себе си. Запушиха двете ѝ усти и я натикаха в чувал.
— Но беше жива, нали? — обадих се.
— И хапеше с всички сили. После заровихме Диердре в нашето малко гробище, а аз отпраших за Лондон, за да предупредя мис Рен и вас. Един от гълъбите на мис Рен ме отведе в скривалището ѝ и макар да се зарадвах, когато видях, че сте дошли преди мен, за съжаление, същото направиха и гадините. Обсадата им вече беше започнала и аз бях принуден да гледам безпомощно как щурмуват сградата — е, останалото го знаете. Проследих ви, докато ви извеждаха от подземието. Когато избухна взривът, видях удобна възможност да ви се притека на помощ.
— Благодаря ти за това — рекох, давайки си сметка, че още не бяхме признали колко сме му задължени. — Ако не ни беше издърпал навън, когато…
— Да, добре… да не се занимаваме с потенциално неприятни възможности — прекъсна ме той. — Но в замяна на великодушната ми постъпка се надявах, че ще ми помогнете за спасяването на мис Рен от гадините. Колкото и невероятно да звучи това. Защото, виждате ли, тя значи всичко за мен.
Значи не нас, а мис Рен е искал да спаси от гадините — но възможността за нас е била по-реалистична, по-далече от влака и той е взел светкавичното решение да помогне на този, на когото може.
— Разбира се, че ще ти помогнем — отвърнах. — Не го ли правим вече?
— Да, да — кимна той. — Сигурно си давате сметка, че като имбрин мис Рен е по-ценна за гадините, отколкото чудатите деца, и затова спасяването ѝ може да се окаже по-трудно. Безпокоя се, че ако по някакво чудо имаме късмета да избавим вашите приятели…
— Не, почакай малко — троснах се аз. — Кой казва, че тя е по-ценна…
— Той е прав — намеси се Ема. — Без съмнение нея ще пазят по-зорко от всеки друг. Но ние няма да я изоставим. Никога никого няма да оставим вече. Имаш думата ни на чудати.
Кучето изглеждаше доволно от думите ѝ.
— Благодаря ви — рече той, а после ушите му прилепнаха, сякаш бе доловил нещо. Скочи на седалката, за да надзърне през прозореца, докато навлизахме в следващата станция. — Скрийте се — извика внезапно и се приведе. — Навън има врагове.
Гадините ни очакваха. Мярнах двама от тях да стоят на перона, облечени като полицаи, сред разпръснатите пътници. Оглеждаха вагоните, докато влакът намаляваше скоростта. Снижихме се под прозорците с надеждата да не ни видят — но си знаех, че това няма да се случи. Онзи с радиостанцията вече им се беше обадил, със сигурност бяха предупредени, че сме в този влак. Оставаше им само да го претърсят.