Влакът спря и хората започнаха да се качват, макар не и в нашия вагон. Рискувах да надзърна през отворените врати и видях една от гадините надолу по перона, крачеше забързано към нас, докато оглеждаше всеки вагон.
— Един от тях идва насам — прошепнах. — Ема, как си с огъня?
— Още никак — отвърна тя.
Той се приближаваше. Беше на четири вагона от нас. На три.
— Тогава се пригответе да бягаме.
Два вагона. И тогава един любезен глас произнесе:
— Внимание, вратите се затварят.
— Задръжте влака! — извика гадината. Ала вратите вече се плъзгаха.
Той пъхна ръка в процепа. Вратите отскочиха назад. Пристъпи вътре — във вагона пред нас.
Погледнах към вратата, която свързваше вагоните. Беше заключена с верига — слава на бога за тези малки чудеса. Вратите се затръшнаха със свистене и влакът потегли. Смъкнахме сгъващия се човек на пода и го издърпахме до едно място, където не можеха да ни видят от съседния вагон.
— Какво можем да направим? — попита Ема. — В момента, когато влакът спре отново, той ще влезе тук и ще ни открие.
— Сигурни ли сме, че е гадина? — подметна Адисън.
— Котките по дърветата ли растат? — отвърна Ема с въпрос.
— Не и в тази част на света.
— Тогава, разбира се, че не сме. Но става ли дума за гадини, една стара поговорка казва: ако не си сигурен, приеми, че е така.
— Добре тогава — рекох. — Отворят ли се отново вратите, хукваме към изхода.
Адисън въздъхна.
— Все бягаме — промърмори с презрение, сякаш бяхме на изискан прием, а някой му предлагаше парче купешко американско сирене. — Няма никакво въображение в това. Не искате ли за разнообразие да опитаме с промъкване? Ще е далеч по-артистично. А после ще се отдалечим, грациозно и небрежно, без да ни забележат.
— Мразя да бягам не по-малко от всеки друг — признах, — но ние с Ема приличаме на свирепи убийци от началото на деветнайсети век, а ти си куче, което носи очила. Няма как да останем незабелязани.
— Не мога да се отърва от тях, докато не започнат да правят кучешки контактни лещи — изсумтя Адисън.
— Къде е онзи гладен, когато ни трябва? — въздъхна нацупено Ема.
— Тича след влака, ако имаме късмет — рекох. — За какво ти е притрябвал?
— Одеве се оказа доста полезен.
— А преди това едва не ни видя сметката — на два пъти! Не, три! Каквото и да е това, с което го контролирам, в него има голяма доза случайност. Само си помисли какво ще стане, ако в някой момент не успея. Мъртви сме.
Ема не отговори, а известно време ме разглежда, сетне ме улови за ръката, покрита с мръсотия, и я целуна нежно веднъж, два пъти.
— Това за какво беше? — попитах изненадан.
— Не се ли досещаш?
— За какво?
— Какво малко чудо си ми ти!
Адисън изпъшка.
— Притежаваш изумителна дарба — прошепна Ема. — Сигурна съм, че ти трябва само малко практика.
— Може би. Но да се упражняваш в нещо означава от време на време да правиш грешки, а при мен това ще е равносилно на убити хора.
Ема стисна ръката ми.
— Когато учиш нещо ново, винаги съществува и елемент на напрежение.
Опитах се да се засмея, но не успях. Сърцето ми се сви при мисълта за злините, които бих могъл да причиня на другите. Усещах тази моя „дарба“ като заредено оръжие, което не знаех как да използвам. По дяволите, нямах представа дори коя страна да насочвам към противника. По-добре да го оставя, отколкото да гръмне в ръцете ми.
Чухме шум в далечния край на вагона и когато погледнахме натам, видяхме, че вратата се отваря. Беше вратата в отсрещния край и през нея влязоха двама тийнейджъри с кожени якета, момче и момиче, които се смееха и си предаваха запалена цигара.
— Ще си имаме ядове накрая! — рече момичето и целуна приятеля си по врата.
Момчето отметна дългия перчем от очите си.
— Аз си имам непрестанно, сладурче — отвърна и тогава ни видя и замръзна, оцъклил очи. Вратата, през която бяха влезли, се хлопна зад тях.
— Здрасти — подхвърлих нехайно, сякаш не бяхме залегнали на пода до облян в кръв мъж. — Как е хавата?
„Само да не изпаднете в паника. И да ни издадете“ — помислих си.
Момчето смръщи вежди.
— Ама вие защо…
— Това са костюми — обясних. — Тръгнахме си, без да измием фалшивата кръв.