— Той е сигурно най-добрият програмист, с когото някога е разполагала лабораторията — с възхита рече тя. — Същински вълк, дебнещ кокошки.
— Как е успял да измъкне данните?
— Още не знам.
— Всеки служител трябва да бъде прегледан — заяви той. — И вътрешно.
— Знам.
— И ти в това число.
Тя го изгледа кисело и му подаде еднодоларова банкнота.
— Бъди добро момче и ми донеси още един десерт.
— След като се обадя на проклетия секретар.
Харис Лестър, секретарят на военноморските сили, имаше офис в Пентагона дълбоко в Пръстен С, възможно най-далеч от свежия въздух. Пътят му до високия политически пост беше стандартен — служба във флота по време на Виетнам, години в законодателната власт на Мериленд, три мандата в Конгреса, член на управителния съвет на „Нортроп Груман“ и накрая, преди година и половина, назначение от новоизбрания президент за секретар на военноморските сили.
Беше прецизен, необичащ рисковете бюрократ, който се отвращаваше от изненадите в личния и професионалния си живот, така че реагира със смесица от шок и раздразнение, когато шефът му, секретарят на отбраната, лично му съобщи за Зона 51.
— Това да не би да е някакво посвещаване в братство, господин секретар?
— Да ти приличам на член на някакво проклето братство? — излая му секретарят. — Всичко си е съвсем истинско и по традиция е в компетенцията на флота, така че е твое и Господ да ти е на помощ, ако през твоя мандат изтече нещо.
Ризата на Лестър беше толкова колосана, че пукаше, когато седна на бюрото си. Приглади вратовръзката си на черни и сребристи ивици, прокара ръка по остатъка от косата си, за да накара кичурите да сочат в една посока, след което посегна към очилата без рамки. Адютантът му се обади по интеркома, преди да отвори първата папка.
— Господин секретар, обади се Малкълм Фрейзър от Грум Лейк. Да ви свържа ли?
Почти усещаше как киселините бликват в стомаха му. Тези обаждания го убиваха, но не можеше да ги прехвърли на някой друг. Това беше негова отговорност и решенията трябваше да взема той. Погледна часовника — във Вегас беше полунощ. Обичайното време за кошмари.
Мерцедесът пристигна на последния адрес късно следобед и спря на полукръглата алея пред имението в средиземноморски стил.
— Мисля, че ще е това! — възкликна агентката с безкрайната си енергия. — Запазих най-доброто за накрая.
Кери беше замаяна, но щастлива. Погледна прическата си в огледалото на пудриерата и каза отнесено:
— Всичките ми харесаха.
Марк се помъкна след тях. Превзетата агентка го чакаше и почукваше укорително часовника си.
С което го подсети да погледне своя часовник.
Нелсън Елдър играеше с отговарящия за маркетинга вицепрезидент на „Уин“, началника на градската пожарна и директора на местна компания за медицинска апаратура. Беше доста добър играч, но тази игра беше наистина невероятна и още повече повиши настроението му. Приключи с четиридесет и един удара, най-добрата игра, която бе правил от години.
Свежо поръсеният с вода райграс бе с цвета на влажни изумруди в кафявата пустиня. Зеленината се стелеше равномерно пред него и не можеше да сгреши. Макар че по курса имаше доста вода, успяваше да запази топката съвсем суха. Слънчевите зайчета танцуваха по стъклените повърхности на хотел „Уин“, който се извисяваше над кънтри клуба, и докато се навеждаше към количката си да отпие от бутилката чай с лед и слушаше ромона на изкуствения поток, Елдър си даде сметка, че от много време не се е чувствал така доволен и спокоен.
Средиземноморската вила на Холиридж Драйв направо подлуди Кери. Тичаше от една великолепна стая в друга — дизайнерска кухня, дневна на няколко нива, официална трапезария, библиотека, музикална стая, изба, огромна спалня и три по-малки, и непрекъснато повтаряше: „О, Господи! О, Господи!“
— Нали ви казах! Изцяло е ремонтирана. Вижте детайлите!
На Марк изобщо не му беше до това. Под подозрителния поглед на агентката той тръгна към вътрешния двор и седна до малкия фонтан. Дворът бе очертан от храсти мансанита и между нежните им цветчета прелитаха колибри. Огромният каньон се стелеше отдолу, решетката от улици почти не можеше да се види от яркото следобедно слънце.
Зад покрива, високо на един далечен хребет надничаха върховете на буквите на знака Холивуд. С тъга си помисли, че не беше искал това. Беше си мечтал да седи до басейна си сред хълмовете, точно под знака, след като успее като писател. Надяваше се това да продължи по-дълго от пет минути.