Съвсем в реда на нещата бе да стигнат до партньора на Уил-Нанси Липински, която живееше в Уайт Плейнс. Хората от АВР поставиха под наблюдение двата предплатени номера и Фрейзър ги получи всички, на поднос с панделка, като коледен подарък. Хората му щяха да се отбият в „Кафенето на Сал и Тони“ за приятна съботна закуска, а дотогава той щеше да наблюдава как жълтата точка на Уил се движи на запад със сто и трийсет километра в час и да брои часовете преди края на тази мизерия.
Уил влезе в Бевърли Хилс малко преди седем сутринта и мина покрай кафенето. Норт Бевърли Драйв бе пуст — по това време целият град излъчваше усещането на малко сънено селце. Паркира на успоредната Каньон Стрийт, нагласи телефона си да го събуди в девет и половина и заспа.
Когато се събуди, улицата вече бе оживена и в купето бе неприятно топло. Първата му работа бе да намери обществена тоалетна и да се погрижи за външния си вид. На една пресечка по-нататък имаше бензиностанция. Взе несесера с тоалетните принадлежности, слезе от колата и чу как телефонът му издрънча на тротоара. Изруга, вдигна апарата и го прибра обратно в джоба на панталона си.
В същия миг жълтата точка на екрана в оперативния център на Зона 51 изчезна. Фрейзър пусна една много дълга и много цветиста, но в крайна сметка се успокои.
— Всичко ще бъде наред. В капана е. След половин час ще бъде минало.
„Кафенето на Сал и Тони“ беше популярно заведение. Масите бяха заети от местни и туристи. Миришеше на палачинки, кафе и хашиш, и когато пристигна няколко минути преди уговорения час, Уил бе посрещнат от глъчката на посетителите.
— Как си, миличък? — поздрави го съдържателката с дрезгавия глас на заклета пушачка. — Сам ли си?
— Имам среща. — Огледа се. — Но човекът ми още не е дошъл.
Шакълтън трябваше да бъде при задния изход до телефона, точно в десет.
— Едва ли ще ти се наложи да чакаш. След две-три минути ще ви намерим място.
— Ще използвам телефона ви — каза той.
— Добре, ще те намеря.
От дъното на ресторанта Уил огледа помещението маса по маса, изучавайки клиентите. Възрастен мъж с бастун и съпругата му — местни. Четирима елегантно облечени младежи — търговци. Три бледи провиснали жени с козирки на „Родео Драйв“ — туристи. Шест корейки — туристки. Баща с шестгодишния си син — ден за свиждане. Напушена двойка младежи в опърпани джинси — местни. Двама мъже и жена на средна възраст с тениски на „Веризон“ — работници.
Когато погледът му се спря върху масата в центъра на заведението, дланите му се изпотиха. Четирима мъже под четиридесетте, сякаш изливани по калъп. Гладко избръснати, късо подстригани, добре сложени — по вратовете им личеше, че вдигат тежести. Отчаяно се опитваха да изглеждат небрежно с широките си ризи, памучните панталони и безсъдържателния разговор. Единият беше оставил педерастка чантичка на масата.
Не гледаха към него и той се престори, че не ги наблюдава. Пристъпи от крак на крак и зачака до телефона, като ги следеше с периферното си зрение. Момчета от някоя агенция — само че не беше ясно от коя точно. Всичко в него му крещеше да се откаже, да излезе през задната врата и да не спира, но тогава какво? Трябваше да намери Шакълтън и това бе единственият начин. Налагаше се да се справи с щангистите. Усещаше тежестта на пистолета под мишницата си при всяко вдишване.
Бодра тръпка премина през тялото на Фрейзър, когато Уил Пайпър се появи на монитора. В педерастката чантичка имаше камера и тя го показа застанал до стената до телефона.
— Добра работа, Декорсо — каза Фрейзър в микрофона си. — Виждам го.
Стисна зъби. Искаше да види на екрана втората мишена, искаше да издаде заповед за действие и да гледа как хората му спипват и двамата, за да му ги доставят.
Уил обмисли възможностите си. С възможно най-небрежен вид се завъртя и влезе в мъжката тоалетна да огледа. Прозорци нямаше. Наплиска лицето си със студена вода и се избърса. До десет часа оставаха още няколко минути. Излезе и тръгна право към задния изход. Искаше да види дали някой от четиримата ще предприеме нещо, а също така и да огледа обстановката. Между Бевърли и Каньон минаваше тясна пресечка, която обслужваше сградите на двете улици. Видя задните входове на книжарница, дрогерия, салон за красота, магазин за обувки и банка, всичките в една постройка. Отляво имаше паркинг за една от офис сградите на Каньон. Можеше да отстъпва във всички посоки. Влезе обратно с облекчението, че не се намира в капан.