Выбрать главу

— Искам да започнем оттам, след като приключим в Бронкс.

— Защо?

— Можеш да научиш много неща за един убиец по начина, по който се отнася към жена.

Намираха се на магистрала „Брукнер“ и пътуваха на изток през Бронкс.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита той.

Тя затърси в бележника си.

— Съливън Плейс 847.

— Благодаря! Нямам абсолютно никаква представа къде е това — излая Уил. — Знам къде е стадионът на „Янките“. Точка. Не знам нищо друго за шибания Бронкс.

— Моля те, не ругай — остро го укори тя с тона на каращ се прогимназиален учител. — Имам карта. — Разгъна я, проучи я за момент и се огледа. — Трябва да отбием на булевард „Брукнер“.

Известно време пътуваха в мълчание. Уил я чакаше да продължи разясненията си, но тя се взираше напред с каменна физиономия.

Накрая той я погледна и забеляза, че долната й устна трепери.

— Какво? Да не си ми бясна, че хвърлих Ш-бомбата, мамка му?

Тя го погледна печално.

— Различен си от Джон Мюлер.

— Господи — промърмори той. — Толкова време ли ти трябваше да го разбереш?

Продължиха на юг по Ийст Тремънт и минаха покрай сградата на Петдесет и пети участък на Баркли Авеню — грозна ниска постройка с твърде малко места за паркиране за многобройните патрулни коли около нея. Термометърът пълзеше към двадесет и седем градуса и улицата бе залята от пуерториканци, които мъкнеха найлонови пазарски пликове, бутаха бебешки колички или просто се мотаеха с долепени до ушите мобилни телефони, влизаха и излизаха от бакалии, кръчми и евтини сексшопове. Жените показваха гола плът. Имаше прекалено много едри мацки по бюстиета и шорти, клатушкащи се насам-натам като охранени гъски. Наистина ли си мислят, че изглеждат апетитно? — запита се Уил. В сравнение с тях спътницата му приличаше на супермодел.

Нанси бе забила нос в картата и се мъчеше да не се издъни като навигатор.

— На третата пресечка вляво — каза тя.

Съливън Плейс се оказа доста неудобно място за убийство. Патрулни коли, необозначени автомобили и линейки се бяха наблъскали около местопрестъплението и задръстваха улицата. Уил спря до едно младо ченге, което се опитваше да играе ролята на регулировчик, и му показа значката си.

— Господи — изстена ченгето. — Не знам къде да ви сложа. Защо не заобиколите? Може би ще намерите място зад ъгъла.

— Зад ъгъла — повтори като папагал Уил.

— Да, да заобиколите. Нали се сещате, няколко десни завоя.

Уил изключи двигателя, излезе и метна ключовете на ченгето. Чакащите на опашка автомобили моментално надуха клаксони като побеснели.

— К’во правите! — изрева ченгето. — Не мога да напусна това място!

Нанси продължаваше да седи ужасена в колата.

— Хайде, да се заемаме — извика й Уил. — И запиши номера на значката на полицай Кюнео в малкото си тефтерче, в случай че реши да направи нещо неприлично на държавна собственост.

— Задник — измърмори ченгето.

На Уил страшно му се искаше да подхване кавга и това хлапе му беше добре дошло.

— Виж какво — процеди той, кипнал от ярост. — Ако харесваш мизерната си работа, не се ебавай с мен! Но ако не ти пука, давай. Хайде де! Опитай!

Двама гневни мъже с издути вени, лице в лице.

— Уил! Ще тръгваме ли? — умолително се обади Нанси. — Нямаме време.

Ченгето поклати глава, качи се във форда, подкара го към пресечката и го паркира пред една детективска кола. Все още задъханият Уил смигна на Нанси.

— Знаех си, че ще намери място за паркиране.

Беше миниатюрна жилищна сграда на три етажа от мръснобели тухли, натрупани една върху друга някъде през четиридесетте. Фоайето бе мрачно и потискащо, с шахматно наредени черни и бели плочки по пода, мръсни бежови стени и голи жълти електрически крушки. Екшънът се беше развил във и около апартамент 1А, на партера вляво. В дъното на коридора, недалеч от шахтата за боклуци, стояха членовете на семейството — различни поколения, обединени в мъката си. Жена на средна възраст тихо плачеше, мъжът й в работни ботуши се опитваше да я успокои, млада жена в напреднала бременност седеше на плочките и се възстановяваше от хипервентилация, малко момиченце в къса рокличка гледаше объркано, а двама старци в развлечени ризи клатеха глави и чешеха четините си.

Уил се провря през полуотворената врата на апартамента, следван от Нанси. Намръщи се — бяха се събрали прекалено много готвачи и разваляха манджата. На площ седемдесет и пет квадрата се бяха набутали поне дузина души и астрономически увеличаваха шансовете да замърсят местопрестъплението. С Нанси по петите направи бързо разузнаване и колкото и да беше учудващо, никой не им обърна внимание, нито понечи да попита какво правят тук. Дневната. Стари мебели и вехтории. Двайсетгодишен телевизор. Извади химикалка от джоба си и с нейна помощ отмести пердето, за да надникне през прозореца — процедура, която повтори във всяка стая. Кухнята. Чиста и спретната. Без мръсни чинии в мивката. Банята, също добре подредена, миришеше на пудра за крака. Спалнята. Твърде претъпкана с говорещи полицаи, за да може да види нещо освен дебели, мъртви, сиви и покрити с петна крака до разхвърляно легло. Едното стъпало бе наполовина пъхнато в пантоф.