ОХ.
Издиша. Слава Богу!
Вдиша отново и написа: Нанси Липински, Уайт Плейнс, Ню Йорк.
ОХ.
И още един опит, за да подсили плана си: Джим Зекендорф, Уестън, Масачузетс.
ОХ.
Това е всичко, което искам да знам, всичко, помисли си той. Трепереше.
Логиката му се виждаше пределно ясна. Той, дъщеря му и Нанси щяха да оцелеят въпреки агентите, на които им бе наредено да го убият, за да запазят тайната на Зона 51. Това означаваше, че трябва да предприеме нещо, което да предотврати смъртта им.
Пълна лудост! Хвани свободната воля и я изхвърли през прозореца, помисли си той. Течението на Реката на съдбата го влачеше надолу. Не беше господар на съдбата си, капитан на собствената си душа.
Разплака се — за пръв път от деня, в който почина баща му.
Докато парамедиците пренасяха ранените от бунгалото до линейките, Уил седеше на бюрото в стая 315 и пишеше писмо върху бланка на хотела. Завърши го и го прочете отново. Имаше да допълни още нещо, преди да го пусне в пощенската кутия.
Прекрасният съботен следобед в Бевърли Хилс бе помрачен от шума и вонята на дизел от десетките линейки, полицейски коли и новинарски микробуси, които бълваха газовете си по Сънсет Булевард. Мина покрай тях с наведена глава и спря такси.
— Какво става тук, по дяволите? — попита го шофьорът.
— Проклет да съм, ако знам — отвърна Уил.
— Накъде?
— Закарай ме до който и да било магазин за компютри, обществена библиотека и поща. В този ред. Това е отгоре. — Пресегна се през седалката и пусна стотачка в скута му.
— Дадено, шефе — ентусиазирано отговори шофьорът.
Купи флаш памет от „Рейдио Шак“. Върна се в таксито, бързо копира базата данни на Марк на устройството и го прибра в джоба на сакото си.
Каза на шофьора да го изчака пред Централната — библиотека — бял дворец в стил ар деко край Пършинг Скуеър в центъра на Ел Ей. След справка на информацията навлезе дълбоко сред рафтовете. На грубата флуоресцентна светлина в мазето, където рядко идваха читатели, си помисли за лудия Дони и мислено му благодари за идеята за идеалното скривалище.
Цял един шкаф беше посветен на дебелите, тежки, събирали десетилетия наред прахоляк общински закони на Лос Анжелис. След като се увери, че наоколо няма никого, Уил се повдигна на пръсти и измъкна обемистия том за 1947 г. от най-високата лавица, като едва не го изпусна.
Четиридесет и седма. Мъничко ирония в мрачния ден. Книгата миришеше на старост и занемареност, и освен ако нещо не се оплеска съвсем, беше сигурен, че още дълго време ще бъде последният, който я е държал в ръцете си. Отвори я по средата. Подвързията на гърба се отваряше около сантиметър и половина, създавайки джоб, в който пъхна флаш паметта. Когато затвори тома, кожата изскърца и се опъна, скривайки идеално парченцето хардуер.
Следващата му спирка бе съвсем кратка — до най-близката пощенска станция, където купи марки и пусна дописаното писмо в кутията за бърза поща. Беше адресирано до Джим Зекендорф в кантората му в Бостън. Представляваше плик в друг плик. Съпътстващото писмо започваше така:
Джим, съжалявам, че те въвличам в тази объркана история, но се нуждая от помощта ти. Ако не се свържа лично с теб през първия вторник на всеки месец в обозримо бъдеще, искам да отвориш запечатания плик и да следваш инструкциите.
— Добре, последна спирка — каза той, когато се върна в таксито. — Закарай ме до китайския театър „Грауман“.
— Не ми приличаш на турист — рече шофьорът.
— Падам си по тълпите.
Холивудският тротоар бе препълнен с туристи и амбулантни търговци. Уил застана на квадратна циментова площадка с надпис НА СИД, МНОГО УСПЕШНИ ПРОСЛЕДЯВАНИЯ, РОЙ РОДЖЪРС И СПУСЪК и отпечатъци от длани, стъпала и конски копита. Извади телефона от джоба си и го включи.
Тя отговори веднага, сякаш държеше телефона и чакаше да й се обади.
— Господи, Уил, добре ли си?
— Имах страхотен ден, Нанси. Как си?
— Разтревожена до полуда. Намери ли го?
— Да, но не мога да говоря. Подслушват ни.
— В безопасност ли си?
— Покрих се. Ще се оправя.
— Мога ли да направя нещо?
— Чакай ме и ми кажи отново, че ме обичаш.
— Обичам те.
Затвори и се обади на информацията. С хитрина и коварство започна да се придвижва нагоре по веригата, докато не се озова на една стъпка от разговора с целта си. Прекъсна най-безцеремонно официалностите на щабния плъх.
— Да, обажда се специален агент Уил Пайпър от ФБР. Кажете на секретаря на флота, че го търся. Кажете му, че днес се видях с Марк Шакълтън. Кажете му, че знам всичко за Зона 51. И му кажете, че разполага с една минута да вдигне телефона.