Елизабет бе на не повече от шестнайсет, истинско въплъщение на младост и чистота. Беше от Нюпорт. Когато навърши девет, баща й я продаде да слугува в домакинството на графиня Изабела в Карисбрук. Две години по-късно Изабела я предаде на Вектис като дар. Сестра Сейблин лично я беше избрала от групата предложени момичета. Бе хванала брадичката на Елизабет с палец и показалец и бе заявила, че е подходяща за манастира.
— Благодаря — каза Елизабет на приближаващия Лука. Гласът й му заприлича на лек и висок звън на мъничко звънче.
— Съжалявам, че се намокри.
Лука й подаде ризата. Макар че ръцете им не се докоснаха, усети как помежду им минава някаква енергия. Увери се, че никой не ги гледа, след което попита:
— Как се казваш?
— Елизабет.
— Аз съм брат Лука.
— Зная. Виждала съм те.
— Нима?
Елизабет сведе поглед.
— Трябва да се връщам — смотолеви тя и побягна.
Лука я гледаше как се отдалечава и от този момент нататък момичето започна да си съперничи в мислите му с Исус Христос, неговия Господ и Спасител.
Започна често да минава зад спалното на сестрите по време на редовните си разходки и тя сякаш се появяваше всеки път, пък било и само за да просне някоя дреха на камъка за пране или да изхвърли кофа. Когато я зърваше, усмивката му ставаше по-широка, а тя му кимаше и ъгълчетата на устните й също се повдигаха. Никога не разговаряха, но това не намаляваше удоволствието от срещите им, и веднага щом една от тях приключваше, Лука започваше да си мечтае за следващата.
Не се съмняваше, че поведението му е грешно и че помислите му са нечисти. Но Лука никога не бе изпитвал подобни чувства към друг човек и беше абсолютно безсилен да я пропъди от ума си. Непрекъснато се разкайваше, но продължаваше безумно да копнее да докосне копринената й кожа. Желанието бе най-силно, когато лежеше сам в леглото си и се мъчеше да потуши болката в слабините.
Започна да мрази самия себе си и постоянната усмивка изчезна от лицето му. Душата му се измъчваше и Лука се превърна в поредния сериозен монах, разхождащ се с бавни стъпки из манастира.
Много добре знаеше какво заслужава — да бъде наказан, ако не на този свят, то на онзи.
Докато абат Болдуин довършваше молитвата си при гроба на Йосиф, Лука минаваше покрай спалното на сестрите с надеждата да зърне Елизабет. Бе ясна мразовита сутрин и вледеняващият вятър по оголената му кожа само подклаждаше мазохизма му. Дворът зад спалното бе пуст и можеше само да се надява, че движението му се следи от някое от прозорчетата на постройката със стръмен покрив.
Не остана разочарован. Когато приближи, една от вратите се отвори и тя се появи, увита в дълго кафяво наметало. Лука бе затаил дъх; когато я видя, издиша и от устата му излезе облаче пара. Беше тъй красива, че му се искаше да удължи момента, може би дори да си позволи да я приближи мъничко повече от обичайното и да види трепкането на миглите й.
И тогава се случи нещо необикновено.
Тя тръгна право към него и го накара да се закове на място. Елизабет продължи да върви, докато не се озова на една ръка разстояние от него. Лука се запита дали не сънува, но после видя, че тя плаче, усети топлия й дъх по врата си и разбра, че е истина. Беше твърде поразен, за да се огледа дали не ги следят.
— Елизабет! Какво има?
— Сестра Сейблин ми каза, че аз съм следващата — изхлипа задавено тя.
— Следващата? За какво?
— За криптите. Ще ме водят в криптите! Моля те, Лука, помогни ми!
Искаше му се да я докосне и да я утеши, но знаеше, че подобно нещо е непростимо.
— Не зная за какво говориш. Какво ще стане в криптите?
— Нима не знаеш? — попита тя.
— Не! Кажи ми!
— Не тук. Не сега! — изстена тя. — Можеш ли да се срещнеш с мен довечера? След вечерня?
— Къде?
— Не знам! — извика момичето. — Не тук! Бързо! Сестра Сейблин ще ме намери!
През главата му прелетяха хиляди паникьосани мисли.
— Добре. В конюшните. След вечерня. Чакай ме там, ако можеш.
— Ще те чакам. Трябва да бягам. Бог да те благослови, Лука.
Болдуин крачеше нервно около приора Феликс, седнал на застлан с конска кожа стол. При обичайни обстоятелства щеше да бъде приятна среща — в личната приемна на абата, с излъчващо топлина огнище и чаша вино на мек стол, — но Феликс определено не се чувстваше удобно. Болдуин се стрелкаше като муха в гореща стая и безпокойството му бе заразително. Беше човек с напълно обикновен външен вид и ръст, без никакви физически прояви на високото му положение — като спокойно и ведро изражение или мъдра осанка. Ако ги нямаше обшитата с хермелинова кожа роба и пищно украсения кръст с разпятието, Болдуин можеше да бъде сбъркан с някой прост селски занаятчия или търговец.