Сякаш оплакваха отишлия си.
Конете запръхтяха неспокойно, когато Лука влезе в конюшнята. Беше тъмно и студено, а той бе уплашен от собствената си дързост, че се е осмелил да дойде тук.
— Ехо? — повика тихо. — Има ли някой?
— Тук съм, Лука — отвърна тънък гласец. — В дъното.
Откри я благодарение на лунната светлина, проникваща през отворената врата. Елизабет беше в яслата на голяма кафява кобила и се бе сгушила до корема й, за да се стопли.
— Благодаря, че дойде — рече тя. — Уплашена съм.
Вече не плачеше. Беше твърде студено за сълзи.
— Премръзнала си — отбеляза той.
— Така ли? — Тя протегна ръка към него, за да я докосне. Той го направи с ужас, но след като допря пръсти до алабастровата й китка, хвана ръката й и я задържа.
— Да. Премръзнала си.
— Ще ме целунеш ли, Лука?
— Не мога!
— Моля те.
— Защо ме измъчваш? Знаеш, че не мога. Дал съм обет! Пък и дойдох да чуя мъката ти. Говореше за някакви крипти. — Пусна ръката й и се дръпна назад.
— Моля те, не ми се ядосвай. Утре ще ме заведат в криптите.
— Защо?
— Искат да легна с мъж, нещо, което никога не съм правила — изплака тя. — И други момичета ги е сполетяло същото. Видях ги. Родили са деца, които им ги отнемат, след като ги отбият. Някои раждат отново и отново, докато не полудеят. Моля те, не позволявай същото да стане и с мен!
— Това не може да е истина! — възкликна Лука. — Това е Божие място!
— Истина е. Има тайни във Вектис. Не си ли чувал какво се приказва?
— Чувал съм много неща, но не съм виждал нищо с очите си. Вярвам на онова, което виждам.
— Но вярваш в Бог — възрази тя. — А не си Го виждал.
— Това е друго! — запротестира той. — Не ми е нужно да Го видя. Чувствам присъствието Му.
Елизабет започна да се отчайва. Събра кураж, пресегна се и успя да хване ръката му.
— Моля те, Лука, легни с мен. Тук, в сламата.
Придърпа ръката му и я допря до гърдите си. Лука почувства стегнатата плът под наметалото й и в ушите му забуча от нахлулата кръв. Прииска му се да обхване с длан прекрасната й гръд и за миг едва не го стори. Но успя да се овладее и се дръпна назад, като се удари в стената на яслата.
Тя го погледна с обезумели очи.
— Моля те, Лука, не си отивай! Легнеш ли с мен, няма да ме отведат в криптата. Няма да им бъда от полза.
— А какво ще се случи с мен! — изсъска той. — Ще бъда прокуден! Няма да го направя. Посветил съм се на Бог. Моля те, трябва да те оставя!
Докато тичаше към изхода, Лука чуваше тихия плач на Елизабет, безразборно смесен с цвиленето на разтревожените коне.
Тежките буреносни облаци бяха надвиснали тъй ниско над острова, че преминаването от нощ към ден едва се забеляза. Объркан и смутен, Лука лежа буден през цялата нощ. На утренна му бе почти невъзможно да се съсредоточи върху химните и псалмите, а през краткото време преди да се върне в катедралата за отслужването на първия час, претупа задълженията си.
Накрая стана непоносимо. Притисна ръка към корема си, отиде тихо до наставника си брат Мартин и го помоли за позволение да пропусне молитвата, за да отиде до лечебницата.
След като беше освободен, нахлупи качулката си и избра заобиколен път до забранените постройки. Избра един голям клен на близкото хълмче, който бе достатъчно близо да наблюдава, но и достатъчно далеч, за да остане незабелязан. Долепи се до дървото и зачака в сивата мъгла.
Камбаната удари за първия час.
Никой не влезе и не излезе от подобната на параклис постройка.
Камбаната удари отново, за да отбележи края на службата.
Всичко бе тихо. Запита се колко ли дълго може да остане, без да го забележат, и какви ще бъдат последиците от хитруването му. Беше готов да приеме наказанието, но се надяваше, че Бог ще погледне с известна любов и разбиране на прегрешението му.
Усещаше грубата кора до бузата си. Победен от умората, Лука задряма за момент, но се събуди със стряскане, когато кожата му се одраска в грапавата повърхност.
Видя я да приближава по пътеката зад сестра Сейблин, сякаш бе вързана с въже. Дори от разстояние личеше, че плаче.
Поне тази част от слуховете беше истина.
Двете жени минаха през главния вход на параклиса и изчезнаха от поглед.
Пулсът му се ускори. Стисна юмруци и леко удари дървото. Замоли се за напътствие.
Но не направи нищо.
Елизабет имаше чувството, че сънува от момента, когато влезе в параклиса и заслиза надолу. Години по-късно, когато поглеждаше назад, умът й никога нямаше да й позволи да възпроизведе подробностите от онова, което сега й предстоеше да види, и на старини щеше да седи сама край огнището и да се опитва да разбере дали случилото се е било истина.