1 август 2009 г.
Лос Анжелис
Флотът имаше един-единствен „Гълфстрийм–V“, модел С–37А — луксозен, висококачествен бизнес самолет, предпочитан от секретаря на ВМС като лично транспортно средство. Двата турбореактивни двигателя „Ролс-Ройс“ го притиснаха силно при стръмното издигане и секунди по-късно през прозорците вече не се виждаха безкрайните бели светлини на нощния Лос Анжелис, изчезнали под слоя ниски облаци.
Харис Лестър караше на кофеин след напрегнатия, проточен от смяната на часови пояси ден, който бе започнал преди зазоряване в дома му във Феърфакс, Вирджиния, и включваше посещения на Пентагона, военновъздушната база Андрюс и международното летище на Лос Анжелис. След кратък престой в Ел Ей самолетът отново вдигна колесници и полетя обратно към Вашингтон. Лицето на Лестър беше отпуснато и болнаво, имаше лош дъх. Единственото свежо по него бяха костюмът и вратовръзката, които сякаш току-що бяха свалени от закачалката.
В пътническия отсек, покрит с ламперия и обзаведен в клубен стил — с двойки тъмносини кожени кресла, обърнати едно срещу друго между масите от гладко тиково дърво, — имаше само трима души. Лестър и Малкълм Фрейзър, чието изсечено четвъртито лице бе изкривено в гримаса, се взираха в мъжа, седнал срещу секретаря и стиснал дръжката на креслото си с една ръка и кристална чаша уиски с другата.
Уил бе ужасно уморен, но бе най-спокойният човек на борда. Беше изиграл картите си и като че ли печелеше.
Часове преди това бе прибран от улицата в Холивуд от Фрейзър и екип наблюдатели, които бяха долетели специално от Грум Лейк. Натикаха го в един черен микробус и го отведоха в частен терминал на летището, където го държаха в някаква конферентна зала, без да го разпитват, докато не пристигна Лестър. Уил остана с ясното убеждение, че Фрейзър би предпочел да му види сметката тутакси или поне да му причини силна болка; може би той самият щеше да изпитва същите желания, ако някой беше застрелял човек от неговия екип. Но също така си личеше, че Фрейзър е войник, а добрите войници се подчиняват на заповеди.
Фрейзър отвори лаптопа на Шакълтън и натисна няколко клавиша.
— Каква е паролата? — рязко попита той.
— Питагор — отвърна Уил.
Фрейзър въздъхна.
— Шибан ненормалник. Как се пише?
— П-И — тъжно отвърна Уил.
— Всичко е тук, както бе обявено, господин секретар — докладва след секунди Фрейзър.
— Как обаче можем да сме сигурни, че сте направили копие, агент Пайпър? — попита Лестър.
Уил извади касовата бележка от портфейла си и я пусна на масата.
— Флаш памет от „Рейдио Шак“, закупена днес, след инцидента.
— Значи си я скрил някъде в града — с отвращение рече Фрейзър.
— Градът е голям. От друга страна, може да съм я пуснал по пощата. Или пък да съм я дал на някого, който може би знае, а може би не знае какво представлява. Във всеки случай ви гарантирам, че ако не се свързвам редовно и често с един или повече души, паметта ще бъде пратена на медиите. — Насили се да се усмихне. — Така че, господа, не се ебавайте с мен или с някого, за когото ме е грижа.
Лестър разтри слепоочията си.
— Разбирам какво казвате и защо го казвате, но в действителност не искате всичко това да се разчуе, нали?
Уил остави чашата си и загледа как влажното й дъно образува мокър пръстен върху дървото.
— Ако исках, лично щях да я пратя на журналистите. Не съм аз този, който може да каже дали обществото трябва да знае. Та кой съм аз, по дяволите? Иска ми се никога да не бях научавал за това нещо. Нямах възможност да се замисля сериозно върху него, но само фактът, че знам, променя всичко.
Внезапно се разсмя пиянски.
— Какво е толкова смешно? — сви устни Лестър.
— За човек на име Уил12 концепцията за свободната воля е доста важна. — Внезапно отново стана сериозен. — А ето че сега не зная дали изобщо съществува свободна воля. Всичко е предрешено, нали? Нищо няма да се промени, ако името ви се появи в списъка. Прав ли съм?
— Прав си — горчиво отвърна Фрейзър. — Иначе в този момент щеше да правиш свободно падане от девет хиляди метра.
Уил не обърна внимание на отровната му забележка.
— А вие живеете с това. Нима то не променя по някакъв начин възгледа ви за живота?
— Разбира се, че го променя — рязко отвърна Лестър. — Това е товар. Имам син, агент Пайпър, най-малкото ми момче. Сега е на двайсет и две и има циститна фиброза. Всички знаем, че няма да живее дълго, и го приемаме. Но да не мислите, че ми харесва да знам, че датата на смъртта му е изписана черно на бяло? Мислите ли, че искам да знам коя е точно, или да му я кажа на него? Разбира се, че не!