Уил се намръщи, остави я да се поизпоти малко, след което рече:
— Да, и аз мисля същото. — Нанси заби поглед в обувките си. Приличаше на първокласничка, отговорила правилно на учителката. — Детектив, съгласен ли сте с партньора ми?
Чапман сви рамене.
— Нищо чудно да е станало точно така. Да, сигурен съм, че пистолетът е бил двайсет и втори калибър.
Този си няма абсолютно никаква представа, помисли си Уил.
— Знаете ли дали е било откраднато нещо?
— Дъщеря й твърди, че й липсва чантата. Тя я е намерила сутринта. Пощенската картичка е била на кухненската маса, наред с другата поща.
Уил посочи бедрата на бабата.
— Била ли е изнасилена?
— Откъде да знам! Може би щяхме да сме наясно, ако не бяхте изхвърлили медиците — намусено рече Чапман.
Уил приклекна и внимателно повдигна нощницата й с химикалката. Надникна в получилата се палатка и видя бельото на възрастната дама. Беше си непокътнато.
— Май не — каза той. — Да видим картичката.
Разгледа я внимателно от двете страни, след което я подаде на Нанси.
— Шрифтът същият като на останалите ли е?
Тя потвърди.
— „Куриер“, дванайсет пункта — определи Уил.
Нанси го попита откъде знае. Изглеждаше силно впечатлена.
— Спец по шрифтовете съм — саркастично рече той и прочете на глас: — Ида Габриела Сантяго.
Чапман вметна, че според дъщеря й жертвата никога не е използвала второто си име.
Уил се изправи и се протегна.
— Добре, бива ни. Запечатайте апартамента, докато не пристигне следователският екип на ФБР. Ще се обадим, ако се появи нужда.
— Имате ли някакви следи към този хахо? — попита Чапман.
Мобилният телефон на Уил засвири „Одата на радостта“ от джоба му.
— Абсолютно нищо, детектив, но днес е първият ми ден по този случай — отговори той, докато вадеше апарата. — Пайпър.
Заслуша се и поклати глава няколко пъти.
— Не дъжд, а същински порой. Кажи, да не би случайно Мюлер да се е възстановил като по чудо?… Жалко. — Прекъсна връзката и се обърна към Нанси. — Готова ли си за дълга нощ, партньоре?
Нанси закима като кукла с движеща се глава. Явно обръщението „партньоре“ й харесваше, при това много.
— Санчес беше — обясни й той. — Имаме още една картичка, но този път нещата са различни. С днешна дата е, но получателят е все още жив.
12 февруари 1947 г.
Лондон
Ърнест Бевин беше връзката, посредникът. Единственият член на кабинета, служил в две правителства. За Клемънт Атли, премиера на лейбъристите, Бевин бе логичният избор.
— Ърнест — бе казал Атли на външния си министър, докато седяха пред горящата камина на Даунинг Стрийт. — Поговори с Чърчил. Кажи му, че лично го моля за помощ.
По плешивата глава на Атли бяха избили капчици пот и Бевин гледаше с неудобство как една струйка се стичаше по високото му чело и клюнообразния нос.
Заповедта бе приета. Никакви въпроси, никакви възражения. Бевин беше войник, стар лидер на лейбъристите, един от основателите на най-големия профсъюз на Великобритания — този на транспортните и общите работници. С типичния си прагматизъм, преди войната той бе един от малцината лейбъристи, които се съгласиха да сътрудничат на консервативното правителство на Уинстън Чърчил, и се бе обявил срещу пацифисткото крило на Партията на труда.
През 1940 г., докато подготвяше нацията за война и сформираше коалиционно правителство, Чърчил направи Бевин министър на труда и националните служби, давайки му големи пълномощия в областта на икономиката във военни условия. Бевин мъдро успя да намери баланс между военните и цивилните нужди и създаде своя собствена армия от петдесет хиляди души, взети от въоръжените сили да работят във въгледобива — Момчетата на Бевин. Чърчил имаше много високо мнение за него.
А после дойде ударът. Само седмици след триумфалната победа мъжът, когото руснаците наричаха британския булдог, изгуби съкрушително изборите през 1945 г., претърпя крах от Лейбъристката партия на Клемънт Атли и бе захвърлен от електорат, който не му вярваше, че може да възстанови държавата. Човекът, който бе казал: „Ние ще защитаваме нашия остров на всяка цена, ще се бием по бреговете, ще се бием по сушата, по полята, по улиците, но никога няма да се предадем“, слезе от голямата сцена на политиката, потиснат и обезкуражен. Чърчил мрачно поведе опозицията след поражението си, но повече предпочиташе да стои в любимия си Чартуел, където пишеше стихове, рисуваше с акварел и хвърляше хляб на черните лебеди.