— Да, наистина е скандално — съгласи се Чърчил. — И травмиращо. Съобщиха ми за Сандърс. Все пак несъмнено ще се съгласите, професоре, че всичко това е крайно необичайно.
— Е, да, но…
— Какво правехте по време на войната?
— Опитът ми беше използван пълноценно, господин премиер. Бях зачислен в полка, натоварен със запазването и каталогизирането на антиките и произведенията на изкуството, заграбени от нацистите от музеите на континента.
— Аха — кимна Чърчил. — Добре, добре. А след демобилизацията сте продължили научните си занимания.
— Да. Аз съм Бътъруърдов професор по археология и старини в Кеймбридж.
— И разкопките ви на остров Уайт са били първите след войната, така ли?
— Да, правих сондажи на обекта и преди войната, но в момента разкопките са в друг сектор.
— Разбирам.
Чърчил посегна към кутията с пури.
— Искате ли? — предложи той. — Не? Надявам се, нямате нищо против. — Драсна клечка кибрит и запафка яростно, докато стаята не се изпълни с дим. — Знаете къде се намираме, нали, професоре?
Атууд го погледна с недоумение.
— Малцина непосветени са стъпвали в тази стая. Аз самият изобщо не предполагах, че ще я видя отново, но бях повикан едва ли не от заточение, така да се каже, за да се справя с малката криза.
— Разбирам значението на откритието, господин премиер, но не мисля, че освобождаването на мен и на хората ми е проблем — запротестира Атууд. — Ако е криза, тя е изфабрикувана.
— Да, приемам гледната ви точка, но други биха реагирали по различен начин — студено отбеляза Чърчил и тонът му разтревожи професора. — Залогът в случая е много висок. Трябва да се вземат предвид евентуалните последици. Не можем да ви позволим да публикувате находките си в някое проклето списание, нали разбирате!
Атууд се задави от дима и на няколко пъти се закашля, за да прочисти гърлото си.
— Мисля си за това ден и нощ откакто ни арестуваха. Моля да имате предвид, че именно аз се обърнах към властите. Не съм изтичал да разгласявам каквото и да било на журналистите. Готов съм да сключа тайно споразумение и съм сигурен, че мога да убедя колегите си да направят същото. Това би трябвало да успокои всякакви тревоги.
— Това, сър, е много уместно предложение и смятам да го обмисля. Знаете ли, по време на войната вземах множество трудни решения в тази стая. Решения на живот и смърт… — Гласът му замря, когато си спомни едно от тях. Ужасният избор да позволи на Луфтвафе да бомбардират с фугасни бомби Ковънтри, без да заповяда евакуация. Ако го беше направил, нацистите щяха да се досетят, че англичаните са разбили шифрите им. Стотици цивилни загинаха. — Имате ли деца, професоре?
— Две момичета и едно момче. Най-голямото е на петнадесет.
— Е, не се съмнявам, че ще искат да видят баща си колкото се може по-скоро.
Атууд се развълнува и очите му се напълниха със сълзи.
— Вие бяхте вдъхновение за всички нас, господин премиер, герой за всички, а днес сте герой за мен. Благодаря ви от цялото си сърце за намесата.
Човекът вече хлипаше. Чърчил стисна зъби. Един мъж не би трябвало да се размеква така.
— Не му мислете. Всичко е добре, когато завършва добре.
След извеждането на Атууд остана да седи сам. Пурата бе догоряла до средата. Почти чуваше ехото на войната, тревожните гласове, шума от радиопредаванията, далечния грохот на бомбите. Синкавите струйки и кълба дим бяха като призраци, носещи се в зловонните подземни изпарения. Генерал-майор Стюарт, когото Чърчил познаваше бегло от войната, влезе и застана мирно.
— Свободно, генерал-майор. Казаха ли ви, че сега цялата тази каша е изсипана в моя скут?
— Така ми беше съобщено, господин премиер.
Чърчил вдигна пурата от стария си пепелник.
— Държите Атууд и хората му в Алдършот, нали?
— Точно така. Професорът вярва, че ще бъде освободен.
— Освободен? Не. Върнете го при хората му. Ще поддържаме връзка. Въпросът е деликатен. Не може да се действа прибързано.
Генералът погледна едрия мъж, тракна с токове и отдаде чест.
Чърчил взе палтото и шапката и за последен път излезе от помещението, без да поглежда назад.
10 юли 1947 г.
Вашингтон, окръг Колумбия
Хари Труман изглеждаше съвсем мъничък зад огромното бюро в Овалния кабинет. Беше спретнат като карфица, вратовръзката му на сини и бели ивици бе вързана на безупречен възел, всички копчета на светлосивия му летен костюм бяха закопчани, леките черни обувки — полирани до блясък, всеки косъм на оредяващата му коса — идеално пригладен.