Намираше се в средата на първия си мандат и войната бе зад гърба му. От времето на Линкълн не бе имало президент, подложен на подобно изпитание чрез огън. Прищевките на историята го бяха изстреляли до немислими висоти. Никой, дори самият той, не би заложил и петак, че този невзрачен човек, който не можеше да се отличи с каквото и да било, един ден ще заживее в Белия дом. Нито когато продаваше копринени ризи в „Труман и Джейкъбсън“ в центъра на Канзас Сити преди двадесет и пет години, нито когато стана съдия в Джаксън Сити в качеството си на пионка в демократичната машина на Пендъргаст, нито когато стана сенатор от Мисури, все още зависим от патрона си, нито дори когато Франклин Делано Рузвелт го избра за свой пръв подгласник за предстоящите избори — шокиращ компромис, изкован в горещите задкулисни игри на Чикагския конгрес през 1944 г.
И ето че на осемдесет и втория си ден като вицепрезидент Труман бе спешно извикан в Белия дом, където му бе съобщено, че Рузвелт е мъртъв. Най-неочаквано му се наложи да поеме юздите от човек, с когото почти не бе разговарял през първите три месеца от мандата. Труман беше персона нон грата във вътрешното обкръжение на Рузвелт. Държаха го настрана при разискването на военните планове. Изобщо не беше чувал за проекта „Манхатън“. „Момчета, молете се за мен“ — бе казал на очакващата групичка кресливи репортери, и беше съвсем искрен. Четири месеца по-късно някогашният галантерист щеше да одобри хвърлянето на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки.
През 1947 г. вече се беше заел с трудната задача да управлява нова суперсила в един хаотичен свят, но методичният му и решителен стил му помогна много и той навлезе в работата. Проблемите изникваха бързо и бяха тежки — възстановяването на Европа според плана „Маршал“, основаването на Организацията на обединените нации, борбата срещу комунизма със Закона за националната сигурност, изпълняването на социалната програма на новата Честна сделка. Мога да свърша тази работа, уверяваше се сам себе си той. По дяволите, готов съм. И ето че изневиделица нещо се беше намесило в плановете му. Сега лежеше пред него на подреденото му бюро редом до прочутата табелка С ПОДКУПИТЕ — ДОТУК.
Върху опаковъчната хартия с червени букви пишеше: ПРОЕКТ „ВЕКТИС“. ДОСТЪП — НИВО УЛТРА.
Спомни си телефонното обаждане от Лондон преди пет месеца. Беше едно от онези паметни събития, които щяха да останат завинаги запечатани в съзнанието му. Спомняше си как бе облечен онзи ден, ябълката, която ядеше, за какво си мислеше в миговете преди и след разговора с Уинстън Чърчил.
— Радвам се да ви чуя — бе казал той. — Каква изненада!
— Здравейте, господин президент. Надявам се при вас всичко да е наред.
— Едва ли може да се желае повече. Какво мога да направя за вас?
Въпреки шума по трансатлантическата линия Труман долавяше стягането в гърлото на Чърчил.
— Можете да направите много, господин президент. Намираме се в необичайна ситуация.
— Разбира се, че ще помогна, стига да е по силите ми. Това обръщение официално ли е?
— Да. Привлякоха и мен. Край южното ни крайбрежие има един малък остров. Остров Уайт.
— Чувал съм го.
— Екип археолози откри там нещо, което, честно казано, е твърде горещ картоф за нашите ръце. Находката е жизненоважна, но се опасяваме, че просто нямаме възможностите да се заемем с нея предвид условията след войната. Не можем да рискуваме да подходим неумело. В най-добрия случай това ще отвлече вниманието на обществото от належащите задачи, а в най-лошия може да доведе до национална катастрофа.
Труман си представяше как Чърчил седи наведен над телефона, а едрото му туловище едва се различава в гъстия дим от пурата.
— Защо не ми кажете какво са намерили хората ви?
Безукорният дребен президент заслуша с писалка в ръка, готов да си води записки. Не след дълго писалката беше захвърлена, а той нервно барабанеше по бюрото. Изведнъж вратовръзката започна да го стяга, а работата му се видя твърде непосилна за него. Беше смятал, че атомната бомба е неговото изпитание чрез огън. А сега като че ли се задаваше нещо още по-внушително.
Освен президента на Съединените щати, само шестима други в правителството имаха достъп до ниво Ултра — означение за свръхсекретна информация. Стотици, може би хиляди бяха чували за проекта „Манхатън“, когато бе в апогея си, но само пет-шест души бяха запознати с проект „Вектис“. Единственият човек от кабинета на Труман с достъп до ниво Ултра бе Джеймс Форестал. Труман го харесваше и му имаше абсолютно доверие. Подобно на него и той бе бизнесмен, преди да се посвети на служба на обществото. Беше секретар на ВМС по времето на Рузвелт и Труман го остави на този пост.