Затова нямаше нищо чудно, че не знаеше, че Хамилтън Хейтс е преуспяващ квартал в района.
— Я стига бе — апатично рече той. — В Харлем?
— Да! В Харлем — натърти Нанси. — Много професионалисти се преместиха там. Имат си и „Старбъкс“.
Пътуваха през бъркотията на часа пик и тя говореше като картечница.
— Там се намира и Ню Йорк Сити Колидж — добави ентусиазирано Нанси. — Има много студенти и професионалисти, няколко чудесни ресторанта и разни такива неща. И е много по-евтино в сравнение с повечето места в Манхатън.
— Ходила ли си някога там?
Ентусиазмът й леко спадна.
— Ами, не.
— Откъде тогава знаеш всичко това?
— Четох го. Нали се сещаш, в списание „Ню Йорк“, в „Таймс“.
За разлика от Уил Нанси обичаше града. Беше израснала в предградието Уайт Плейнс. Дядо й и баба й все още живееха в Куинс, имигранти от Полша със силен акцент и стари селски порядки. Уайт Плейнс беше домът й, но градът бе нейната детска кошарка, мястото, където се бе запознала с музиката и изкуството, където бе изпила първото си питие, където бе изгубила девствеността си в общежитието на Джон Джей Колидж, където си взе с отличие изпитите по право във „Фордъм“, където получи първата си работа в Бюрото след Куонтико. Не й достигаха време и пари да изпита изцяло Ню Йорк, но неизменно гледаше да е в синхрон с пулса на града.
Пресякоха мътната река Харлем и се добраха до ъгъла на Сто и четиридесета и Никълъс Авеню. Дванадесететажният блок бе подходящо отбелязан с половин дузина патрулни коли от Тридесет и втори участък, Северен Манхатън. Сейнт Никълъс Авеню бе широко и чисто, покрай западната му част имаше ивица зелен като мента парк, буферна зона между квартала и кампуса на Ню Йорк Сити Колидж. Районът изглеждаше изненадващо благоустроен. Нанси го погледна самодоволно — „Нали ти казах“.
Апартаментът на Лусиъс Робертсън беше на последния етаж. От големите му прозорци се откриваше изглед към парка „Сейнт Никълъс“ и компактния кампус, зад който се виждаха река Хъдсън и гъсто залесеният Ню Джърси Палисейдс. Някаква червена баржа с дължината на футболно игрище се движеше на юг, теглена от влекач. Слънчевите лъчи се отразяваха от стар месингов телескоп върху тринога и Уил изпита момчешкото желание да надникне през окуляра.
Потисна желанието си и размаха значката.
— Кавалерията пристигна! — обяви той на лейтенанта от участъка, як афроамериканец, който само чакаше да се махне от това място.
Униформените ченгета и детективите май също изпитаха облекчение. Смените им се бяха проточили и всички искаха да използват по по-приятен начин безценната лятна вечер. Студената бира и барбекюто явно бяха на преден план пред наглеждането на подопечен.
— Къде е нашият човек? — попита Уил лейтенанта.
— В спалнята си, лежи. Проверихме целия апартамент. Доведохме дори куче. Чисто е.
— Пощенската картичка у вас ли е?
Беше прибрана в плик и надписана. Лусиъс Джеферсън Робертсън, 140-а улица 384, Ню Йорк 10030. От вътрешната страна — малкият ковчег и датата 11 юни 2009 г.
Уил я предаде на Нанси и огледа мястото. Мебелите бяха модерни и скъпи, с две красиви ориенталски масички, стените с цвят на слонова кост бяха покрити с картини на художници от двайсети век. На едната бяха закачени грамофонни плочи и компактдискове в рамки. До вратата на кухнята имаше роял „Стейнуей“ с нотни листа върху затворения капак. Етажерката до стената бе заета от стереоуредба най-висока класа и стотици дискове.
— Този да не е музикант? — попита Уил.
Лейтенантът кимна.
— Свири джаз. Никога не съм чувал за него, но Монроу казва, че бил знаменит.
— Да, знаменит е — веднага се обади едно кльощаво бяло ченге.
След кратка дискусия се разбраха, че ситуацията вече се контролира от ФБР. Участъкът може да пази сградата през нощта, но от Бюрото щяха да вземат под „попечителство“ г-н Робертсън и да го наглеждат колкото решат за необходимо. Оставаше им само да видят подопечния си.
— Господин Робертсън, бихте ли излезли, сър? — извика лейтенантът към затворената врата. — От ФБР искат да се срещнат с вас.
— Добре, идвам — отговори глас от другата страна.
Робертсън имаше вид на уморен пътник, мършав и изгърбен. Затътри се от спалнята си по пантофи, широки панталони, лека памучна риза на райета и тънка жълта жилетка. Беше на шейсет и шест и възрастта му личеше. Бръчките по лицето му бяха толкова дълбоки, че човек можеше да скрие монета в тях. Кожата му беше абсолютно черна, без никакъв намек за кафяво с изключение на дланите с техните дълги пръсти — те бяха светли, с цвят на капучино. Косата и брадата му бяха късо подстригани, по-скоро бели, отколкото прошарени.