Забеляза новите физиономии.
— Здравейте — каза той. — Съжалявам, че причиних такава бъркотия.
Уил и Нанси се представиха официално.
— Моля ви, не ме наричайте господин Робертсън — запротестира мъжът. — Приятелите ми викат Клайв.
Полицията отдавна си беше тръгнала. Слънцето се бе спуснало ниско над Хъдсън и започваше да потъмнява и да се раздува като тлъст червен портокал. Уил дръпна завесите в дневната и спусна щорите в спалнята. Все още нямаше снайперистки стрелби, но от Убиеца на Апокалипсиса можеше да се очаква всичко. Двамата с Нанси отново провериха всеки сантиметър от апартамента, след което тя остана с Клайв, а той огледа фоайето и стълбите.
Формалният разпит мина ясно и недвусмислено — нямаше какво толкова да се каже. Днес следобед Клайв се бе върнал в града от турне с квинтета си. Никой нямаше ключ за апартамента му и доколкото можеше да прецени, никой не бе влизал, докато го е нямало. След съвсем нормален полет от Чикаго взел такси направо от летището до дома си и намерил картичката сред натрупалата се през седмицата поща. Моментално разбрал за какво става дума и се обадил на 911. Това беше всичко.
Нанси му прочете имената и адресите на другите жертви на Убиеца на Апокалипсиса, но Клайв само поклащаше тъжно глава. Не познаваше никого.
— Защо му е на този човек да иска да ми причини смъртта? — мрачно се завайка той. — Та аз съм само един пианист.
Нанси затвори бележника си и Уил сви рамене. Бяха приключили. Беше почти осем вечерта. Оставаха още четири часа до изтичането на деня на Апокалипсиса.
— Хладилникът ми е празен, защото не бях в града. Иначе щях да ви предложа да хапнете нещо.
— Ще си поръчаме — отвърна Уил. — Какво има наоколо? Всичко е на държавни разноски — добави бързо.
Клайв предложи ребърца от „При Чарли“ на булевард „Фредерик Дъглас“, вдигна телефона и направи подробна и сложна поръчка от пет блюда.
— Използвайте моето име — прошепна му Уил и го написа с големи печатни букви.
Докато чакаха, разработиха плана. Клайв не бива да остава нито миг без надзор до полунощ. Не бива да вдига телефона. Докато спи, те ще стоят на стража в дневната, а на сутринта ще преценят отново нивото на опасност и ще измислят нов начин за защита.
Седяха мълчаливо. Клайв нервно се въртеше в любимия си фотьойл, мръщеше се и почесваше брадата си. Не се чувстваше удобно в присъствието на посетители, особено на някакви сурови агенти от ФБР, които спокойно можеха и да са се телепортирали в дневната му от друга планета.
Нанси проточи врат и заразглежда картините. Внезапно вдигна вежди и възкликна:
— Това да не би да е Де Кунинг? — Сочеше голямо платно с абстрактни петна и цапаници в основните цветове.
— Много добре, млада госпожице. Точно той е. Личи си, че сте познавач.
— Изумително — ахна тя. — Сигурно струва цяло състояние.
Уил присви очи към картината. За него бе като драсканица, домъкната от някое хлапе, за да я залепи на хладилника.
— Наистина е много ценна — каза Клайв. — Вилем ми я подари преди много години. Нарекох едно свое произведение на негово име, така че сме квит, но все пак си мисля, че съм по-облагодетелстваният.
Така двамата завързаха дълъг разговор за модерното изкуство — тема, по която Нанси явно имаше доста познания. Уил разхлаби вратовръзката си, погледна часовника и се заслуша в куркането на стомаха си. Денят и без това се бе оказал дълъг. Ако не беше дупката в сърцето на Мюлер, сега щеше да лежи на дивана си, да гледа телевизия и да попийва уиски. Започваше да го мрази все повече и повече.
На външната врата се почука. Уил извади пистолета си.
— Отведи го в спалнята.
Нанси прегърна Клайв през кръста и го поведе припряно, а Уил надникна през шпионката.
Беше полицай с огромен хартиен плик.
— Нося ви ребърцата — извика ченгето. — Ако не ги искате, с момчетата няма да им простим.
Ребърцата бяха добри — не, страхотни. Тримата седнаха като цивилизовани хора на малката маса в трапезарията и се нахвърлиха върху храната, загребваха от картофеното пюре, сиренето, сладката царевица, ориза, боба и зеленчуците, и гълтаха мълчаливо — всичко бе твърде хубаво, за да пилеят време за празни приказки. Клайв свърши пръв, следван от Уил. И двамата се бяха натъпкали до пръсване.
Нанси продължи да нагъва още пет минути. Двамата мъже я гледаха с възхищение, примесено с лека завист, като любезно убиха част от времето си в отваряне на мокри кърпички и бърсане на ръце и пръсти от соса.