— Разбрах. — Чувстваше се неудобно от вниманието, което получаваше. Искаше му се да се пръждоса от това място.
— Проклет да съм — поклати глава застрахователят. — Ще те черпя едно, приятел. Проклет да съм. — Сините му очи проблясваха, докато бъркаше в портфейла си и вадеше визитка. — Ето, вземи. Бизнесът ми се прави с компютри. Трябва ли ти работа, просто ми се обади, става ли?
Питър взе визитката: НЕЛСЪН ДЖ. ЕЛДЪР, ПРЕДСЕДАТЕЛ И ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР, ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ДЕЗЪРТ ЛАЙФ“.
— Много мило от ваша страна, но си имам работа — промърмори той. Гласът му едва се чуваше на фона на непрекъснатата музика и дрънченето на ротативки.
— Е, ако нещата се променят, имаш ми телефона.
Шефът приближи масата.
— Вижте, извинявам се за случилото се тук. Господин Елдър, как сте, сър? Тази вечер всички можете да ядете и пиете за сметка на заведението. Ще ви осигуря билети за всяко шоу, което пожелаете. Става ли? Още веднъж, много съжалявам.
— Дотолкова, че си готов да ми възстановиш загубите, така ли, Франки? — попита Елдър.
— Бих искал да го направя, господин Елдър, но това е невъзможно.
— Е, какво пък — обърна се Елдър към масата. — Ако не си поискаш, няма да получиш.
Шефът потупа Питър по рамото и му прошепна:
— Управителят иска да се види с теб. — Питър пребледня. — Спокойно, всичко е наред.
Джил Флоръс, управителят на залата в „Констелейшън“, бе издокаран и изискан, и в негово присъствие Питър се почувства мърляв и не на мястото си. Подмишниците му бяха мокри, искаше да се махне. Кабинетът на управителя беше изключително утилитарен, оборудван с множество плоски екрани, предаващи картини от различните маси и ротативки.
Флоръс беше задълбал сериозно, мъчейки се да разбере какво е станало. Как един обикновен посетител е забелязал нещо, което хората му не са успели? И защо ги издаде?
— Какво пропускам? — попита той плахия мъж.
Питър отпи глътка вода.
— Знаех сбора — призна си той.
— Значи също сте броили?
— Да.
— Вие сте брояч? Признавате пред мен, че сте брояч, така ли? — Тонът на Флоръс непрекъснато се покачваше.
— Броя, но не съм брояч.
Флоръс заряза всякакви обноски.
— Какво означава това, мамка му?
— Следя сбора… нещо като навик е, но не го използвам.
— И очаквате да ви повярвам?
Питър сви рамене.
— Съжалявам, но това е самата истина. Вече две години идвам тук и никога не съм променял залозите си. Печеля малко, губя малко, нали се сещате.
— Не мога да повярвам. Значи сте знаел сбора, а онзи скапаняк какво направи?
— Каза, че е омагьосан. Сборът беше тринайсет, така че това беше кодова дума за тринайсет, нали разбирате. Тя дойде на масата, когато сборът беше висок. Мисля, че изпусна пръчката на коктейла си, за да й направи знак.
— Значи той брои и примамва, а мацката залага и прибира парите.
— Вероятно имат кодова дума за всяка стойност. Например, „стол“ за четворка и „сладко“ за шестнайсет.
Телефонът иззвъня. Флоръс вдигна слушалката и се заслуша.
— Да, сър.
Затвори и се обърна към Питър.
— Е, Питър Бенедикт, днес е щастливият ви ден — обяви той. — Виктор Кемп иска да се срещне с вас горе в надстройката.
Гледката от надстройката беше замайваща. Виждаше се целият Вегас, който се виеше към тъмния хоризонт като пламтяща опашка. Виктор Кемп приближи и протегна ръка, и Питър усети масивните му златни пръстени, когато се здрависаха. Имаше черна вълниста коса, силен загар и блестящи зъби — изискан и непринуден на вид човек, въртящ най-добрия клуб в града. Костюмът му бе искрящо син, улавяше светлината и си играеше с нея. Тъканта сякаш беше от друга планета. Настани Питър в огромната си дневна и му предложи питие. Докато прислужницата носеше бира, Питър забеляза, че един от стенните монитори в другия край на помещението предава картина от кабинета на Джил. Явно имаше камери навсякъде.
Питър взе бирата си и си помисли дали да не свали каскета, но го остави — нито единият, нито другият избор беше в негов интерес.
— Честният човек е най-висшето творение на Бог — внезапно изрече Кемп. — Александър Поуп го е написал. Наздраве! — Чукна винената си чаша в халбата на Питър. — Повдигнахте духа ми, господин Бенедикт, за което съм ви благодарен.
— За нищо — предпазливо отвърна Питър.
— Изглеждате много умен човек. Мога ли да попитам с какво си изкарвате хляба?
— Занимавам се с компютри.
— Защо ли не се изненадвам! Забелязахте нещо, което цяла армия опитни професионалисти не успя, така че от една страна съм доволен, че сте честен човек, а от друга съм недоволен от собствените си хора. Да сте мислили някога за работа в охраната на казино, господин Бенедикт?