Зекендорф водеха след себе си Алекс Динърщайн и приятелката му. Алекс имаше дребно здраво тяло и безупречен загар, който го караше да изглежда най-млад от всички, и подчертаваше телосложението си със скъп европейски костюм и стърчаща от джоба на сакото носна кърпичка, бяла и ослепителна като зъбите му. Намазаната му с гел коса беше права и черна като на първокурсник и Уил заподозря, че е боядисана — също като неговата. Д-р Динърщайн трябваше да бъде млад заради красавицата до него — като слязъл от корица на списание модел с дълги крака и фигура, която едва не накара Уил да забрави новата си позната, оставена да отпива неловко от виното си.
Зекендорф забеляза неудобството на дамата.
— Уил, няма ли да ни запознаеш? — Уил се усмихна стеснително.
— Още не сме стигнали дотам — измърмори той. Алекс изсумтя разбиращо.
— Името ми е Джилиън — каза жената. — Пожелавам ви приятно прекарване.
Понечи да си тръгне и Уил безмълвно й подаде визитката си.
Тя я погледна и за миг на лицето й се изписа изненада:
След като останаха сами, Алекс показно го претърси.
— Май никога не е виждала завършило в Харвард ченге, а, приятел? Това в джоба ти пищов ли е, или просто се радваш да ме видиш?
— Начукай си го, Алекс. И аз те обичам.
Зекендорф ги подкара нагоре по стълбите към ресторанта, но се сети, че са с един по-малко.
— Някой да е виждал Шакълтън?
— Сигурен ли си, че още е жив? — поинтересува се Алекс.
— Имам косвени доказателства — отвърна Зекендорф. — Имейлите му.
— Няма да дойде. Мразеше ни — заяви Алекс.
— Мразеше теб — поправи го Уил. — Нали ти го омота със скоч за шибаното легло.
— И ти беше там, доколкото си спомням — изкикоти се Алекс.
Ресторантът бръмчеше от оживените разговори — приятно осветено помещение с непалски статуетки и релефен Буда на стената. Масата им с изглед към Уинтроп Стрийт ги очакваше, но не беше празна. На края й седеше самотен мъж и нервно опипваше салфетката си.
— Я, кой бил тук! — възкликна Зекендорф.
Марк Шакълтън вдигна изплашено поглед, сякаш очакваше с ужас срещата. Малките му, близко разположени очи, частично скрити от козирката на каскета му, се стрелкаха наляво-надясно и ги изучаваха. Уил го позна моментално, макар да бяха минали повече от двайсет и осем години, откакто изгубиха връзка след първата им година в колежа. Същото мършаво лице, което го караше да прилича на гол череп, същите напрегнати устни и остър нос. Марк не приличаше на тийнейджър дори когато беше такъв — сякаш направо беше пораснал до присъщата му средна възраст.
Четиримата съквартиранти бяха странна компания — Уил, непретенциозният атлет от Флорида; Джим, бързо говорещото хлапе от Бруклин; Алекс, побърканият на тема секс медик от Уисконсин; и Марк, затвореният компютърджия от недалечния Лексингтън. Бяха натъпкани в квартира в Холуърти, на северния полюс на покрития със зеленина Харвард Ярд — две мънички спални с тесни вишки и обща стая с горе-долу сносни мебели, благодарение на богатите родители на Зекендорф. Онзи септември Уил беше пристигнал последен, тъй като имаше тренировки с футболния отбор. Алекс и Джим вече се бяха сприятелили и когато Уил помъкна чувала си през прага, двамата се захилиха и посочиха към другата спалня. Марк вече беше заел долното легло и седеше като закован, сякаш се страхуваше да помръдне.
— Здрасти, как си? — беше го попитал Уил с широка южняшка усмивка на изсеченото си като с длето лице. — Колко тежиш, Марк?
— Шейсет и три — бе отвърнал подозрително Марк, полагайки усилия да погледне в очите извисяващото се над него момче.
— Аз пък съм сто и два по шорти. Сигурен ли си, че искаш тежкият ми задник да виси на половин метър над главата ти на тази паянтова вишка?
Марк бе въздъхнал дълбоко и без да каже нищо, му бе отстъпил леглото, с което нещата си дойдоха на мястото.
Подхванаха хаотичен разговор за съученици, започнаха да изравят спомени, смееха се на неловки моменти, поръсени с пиперливи подробности, и гафове. Двете жени бяха тяхната публика и повод за допълнителни обяснения и приказки. Зекендорф и Алекс, които си бяха останали приятели, играеха ролята на конферансиета и си прехвърляха думата като комедианти в нощен клуб. Уил не успяваше да поддържа темпото им, но спокойният му, бавен разказ на спомените от прекараната заедно година грабна всички. Само Марк си мълчеше и любезно се усмихваше, докато останалите се смееха, отпиваше от бирата си и опитваше от азиатската кухня. Съпругата на Зекендорф беше натоварена от мъжа си да прави снимки и редовно обикаляше масата и ги тормозеше със светкавицата.