Уил и Зекендорф не успяха да се сдържат и се изпискаха — наистина на времето хлапето купуваше цели кутии „Клинекс“. Но още в следващия миг Уил се почувства виновен, когато Марк го прониза с поглед, сякаш му казваше: „И ти ли, Бруте?“
— Работя в областта на компютърната сигурност — почти прошепна Марк в чинията си. — За съжаление, не съм милиардер. — Вдигна очи и добави с надежда: — Освен това пиша от време на време.
— За някоя компания ли работиш? — любезно попита Уил с надеждата да изкупи греха си.
— Работих за няколко преди, но сега съм по-скоро в твоето положение. Работя за правителството.
— Сериозно? Къде?
— В Невада.
— Живееш във Вегас, нали? — обади се Зекендорф.
Марк кимна, явно разочарован, че никой не обърна внимание на това, че пише.
— В коя област? — попита Уил и когато вместо отговор получи мълчалив поглед, добави: — От правителството?
Изпъкналата адамова ябълка на Марк се раздвижи, когато преглътна.
— В една лаборатория. Секретно е.
— Шак има тайна! — ликуващо възкликна Алекс. — Сипете му още едно! Да му развържем езика!
Зекендорф изглеждаше заинтригуван.
— Хайде, Марк, не можеш ли да ни кажеш нещо за работата си?
— Съжалявам.
Алекс се наведе напред.
— Обзалагам се, че някой от ФБР може да разбере какви ги вършиш.
— Не ми се вярва — малко самодоволно отвърна Марк.
Зекендорф не се отказа и продължи да мисли на глас.
— Невада, Невада… Единствената секретна правителствена лаборатория, за която съм чувал в Невада, е в пустинята… Как се казваше… Зона 51? — Зачака отрицание, но вместо това Марк го погледна с безизразната физиономия на опитен картоиграч. — Само не ми казвай, че работиш в Зона 51!
Марк се поколеба, след което отговори многозначително:
— Не мога да говоря за това.
— Еха — слисано възкликна красавицата. — Нали там изучаваха летящите чинии и разни подобни неща?
Марк се усмихна загадъчно като Мона Лиза.
— Каже ли ви, ще трябва да ви убие — обади се Уил.
Марк енергично тръсна глава и сведе очи. В погледа му нямаше нищо весело. Гласът му стържеше по начин, който разтревожи Уил.
— Не. Ако ви кажа, други хора ще ви убият.
22 май 2009 г.
Стейтън Айлънд, Ню Йорк
Консуела Лопес бе уморена и измъчвана от болка. Намираше се на кърмата на ферибота за Стейтън Айлънд, на обичайното си място до изхода, за да може да слезе бързо. Ако изпуснеше автобус 51 в 22:45, щеше да й се наложи да чака дълго следващия на спирката при терминала Сейнт Джордж. Деветте хиляди конски сили на дизеловите двигатели предаваха вибрациите си на крехкото й тяло и я унасяха, но тя бе твърде подозрителна към останалите пътници, за да си позволи да затвори очи — боеше се, че може да се прости с чантата си.
Вдигна подутия си ляв глезен на пластмасовата пейка, но отпусна петата си върху вестник. Да сложи обувката си направо върху седалката щеше да бъде грубо и неприлично. Беше изкълчила глезена си, когато се препъна в кабела на собствената си прахосмукачка. Чистеше офис в долен Манхатън и това бе краят на един дълъг ден и една още по-дълга седмица. Слава Богу, че неприятният инцидент се случи в петък и разполагаше с уикенда, за да се възстанови. Не можеше да си позволи да пропусне работен ден и се молеше до понеделник всичко да бъде наред. Ако в събота вечер още я болеше, щеше да отиде на сутрешната меса в неделя и да помоли Дева Мария да й помогне да се излекува бързо. Освен това искаше да покаже на отец Рохас странната пощенска картичка, която бе получила, и да уталожи страховете си във връзка с нея.
Консуела бе невзрачна на вид жена, която говореше съвсем малко английски, но беше млада и имаше приятна фигура, поради което винаги беше нащрек за евентуални опити за сближаване. През няколко реда с лице към нея седеше млад латинос в сив суичър и непрекъснато й се усмихваше, и макар че отначало Консуела се чувстваше неудобно, нещо в белите му зъби и живите му очи я подтикна да му се усмихне любезно в отговор. Това се оказа достатъчно. Той се представи и прекара последните десет минути от пътуването до нея, като й съчувстваше за нараняването.
Когато фериботът пристана, Консуела скочи на кея, като не прие предложението за помощ. Младежът учтиво тръгна на няколко крачки зад нея, макар че тя се движеше със скоростта на костенурка. Предложи й да я закара до дома й, но тя отказа — и дума не можеше да става. Но тъй като фериботът бе закъснял с няколко минути, а и придвижването й бе бавно, тя изпусна автобуса си и размисли. Младежът й се виждаше свестен. Бе забавен и се отнасяше с уважение към нея. Накрая тя прие предложението му и се прекръсти за по-сигурно, докато той отиваше да вземе колата си от паркинга.