— Сядай — припряно рече тя. — Трябва да поговорим, Уил.
— Сюзан, ако смяташ да ме кастриш, готов съм да го понеса като професионалист. Правило номер шест — или беше четири? — гласи: „Когато имаш чувството, че те провокират, не реагирай прибързано. Спри и си помисли за последствията от действията си, след което подбери внимателно думите си, като обръщаш внимание на реакцията на човека или хората, които те предизвикват.“ Бива си ме, а? Имам и удостоверение. — Усмихна се и скръсти ръце над оформящото се шкембе.
— Днес не съм в настроение за остроумията ти — уморено отвърна тя. — Имам проблем и ми трябва помощта ти за решаването му.
Което в превод от шефски означава: ще бъдеш преметнат.
— За теб? Всичко. Стига да не е свързано с голотии или да не прецака последните ми четиринайсет месеца.
Тя въздъхна и замълча, оставяйки Уил с впечатлението, че се придържа към правило номер четири или шест. Той много добре знаеше, че Санчес го смята за най-проблемното си дете. Всички в службата знаеха причината.
Уил Пайпър. На четиридесет и осем, девет години по-възрастен от Санчес. Бивш неин шеф, преди да бъде изритан от мениджърското място и отново да бъде понижен до специален агент. На времето главозамайващо хубав, висок близо метър и осемдесет и пет, с яки плещи, електриковосини очи и по момчешки рошава руса коса, преди алкохолът и бездействието да придадат на плътта му консистенцията и бледнотата на набухващо тесто. Някогашен перко, преди да се превърне в приказлив и досаден охлюв, чакащ да му свърши работното време.
— Джон Мюлер получи удар преди два дни — изтърси направо тя. — Докторите казват, че ще се възстанови, но ще трябва да лежи в болницата. Отсъствието му, особено сега, е проблем за отдела. С Бенджамин и Роланд вече го обсъдихме.
Уил се възхити на новината.
— Мюлер? Та той е по-млад и от теб! При това шибан маратонец. Как точно той ще получи удар?
— Имал дупка в сърцето, която никой досега не забелязал — отвърна тя. — Малък съсирек от крака му минал през нея и се озовал право в мозъка му. Така ми казаха. Доста е плашещо, че могат да се случат подобни неща.
Уил ненавиждаше Мюлер. Самодоволен, жилав скапаняк. Всичко в него бе като по учебник. Абсолютно непоносимият кучи син пускаше саркастични подмятания в лицето му за някогашната издънка — и си въобразяваше, че е недосегаем, тъй като всички гледаха на Уил като на прокажен. Първото, което му дойде наум, бе надеждата, че копелето ще върви и говори като бавноразвиващ се до края на живота си.
— Господи, ама че нещастие — каза на глас.
— Искаме да поемеш случая „Апокалипсис“.
Нужни му бяха неимоверни усилия да се сдържи и да не й каже да си го начука.
Случаят си беше тъкмо за него от самото начало. Беше направо скандално, че не му го предложиха още щом се появи в отдела. А ето че той, един от най-добрите специалисти по серийни убийци в историята на Бюрото, беше пренебрегнат при разследването на един от най-забележителните случаи в неговата юрисдикция. Вероятно това беше мерило за степента, до която бе съсипана кариерата му. На времето грубото подминаване го жегна жестоко, но успя сравнително бързо да го преодолее и да убеди самия себе си, че е отървал кожата.
Намираше се на финалната права. Пенсионирането бе като блещукащ воден мираж в пустинята, само трябва да протегнеш ръка и ще го докоснеш. Беше приключил с амбициите и желанието да се изтъкне, с политиката в службата, с убийствата и смъртта. Беше уморен, самотен и заседнал в град, който не харесваше. Искаше да се прибере у дома. С пенсия.
Замисли се за лошата страна на новината. „Апокалипсис“ бързо се превърна в най-важния случай за отдела и изискваше здраво напрягане, на каквото не се беше подлагал от години. Дългите работни дни и провалените уикенди не бяха пречка. Благодарение на Дженифър, разполагаше с всичкото време на света. Проблемът бе очевиден, защото (както би казал на всеки, който го попита) вече просто не му пукаше. Трябва да кипиш от амбиции, за да разрешиш случай на серийни убийства, а този пламък отдавна беше угаснал. Късметът също бе от значение, но от личен опит знаеше, че успяваш само ако се изгърбиш от бачкане и създадеш условия, в които късметът да свърши капризната си работа.
А освен това партньорът на Мюлер бе млада специална агентка, излязла само преди три години от Куонтико и така пропита с амбиции и всеотдайност към Бюрото, че му приличаше на някакъв религиозен фанатик. Беше я засичал да снове из двайсет и третия етаж, да върви устремно по коридорите, дотолкова лишена от чувство за хумор, предана и вземаща се на сериозно, че само от гледката му призляваше.