Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх
Част първа
Библиотеката в Гарисън Оукс
Глава 1
Изгрев
I
Карълайн, окървавена и боса, вървеше сама по асфалтовия път с две платна, наричан от американците Шосе 78. Повечето библиотекари, включително и Карълайн, наричаха наум това шосе „Пътят на Такос“ — в чест на мексиканското кръчме, до което понякога се измъкваха. „Гуакамолето наистина си го бива“ — спомни си тя. Стомахът й закъркори. Дъбови листа, червеникавооранжеви и възхитително хрупкави, пращяха под стъпките й. Дъхът й излиташе на бели облачета във въздуха призори. Обсидиановият нож, с който беше убила детектив Майнър, се бе приютил на кръста й, таен и остър.
Тя се усмихваше.
По тоя път почти не минаваха коли, но все пак не бяха нещо нечувано. По време на нощната си разходка беше видяла пет. Тази, която сега набиваше спирачки, очукан форд F-250, бе третата, спряла, за да я поогледат по-внимателно. Шофьорът отби край отсрещната страна на пътя, чакълът изскърца и той спря. Когато стъклото се смъкна, тя усети мириса на тютюн за дъвчене, стара грес и сено. Зад волана седеше белокос мъж. Немската овчарка на седалката до него я огледа подозрително.
„Их, да му се не види.“ Тя не искаше да им наврежда.
— Господи! — възкликна той. — Катастрофа ли е станала?
Гласът му бе топъл и загрижен — истинска загриженост, не хищническите преструвки, които пусна последният мъж. Тя го чу и разбра, че старецът гледа на нея бащински, като на своя дъщеря. Поотпусна се.
— Не — отвърна, взряна в кучето. — Нищо подобно. Просто в плевнята положението беше тежко. Една от кобилите. — Нито плевня имаше, нито кобила. Ала по мириса на мъжа тя се досети, че той ще прояви състрадание към животните и ще разбере, че може да се занимават с нещо кърваво. — Трудно раждане, и за мен, и за нея. — Тя се усмихна жално и прокара ръце покрай тялото си и зелената коприна, сега почерняла и втвърдена от кръвта на детектив Майнър. — Съсипах си роклята.
— Пробвай с клуб сода — рече мъжът насмешливо. Кучето поизръмжа. — Тихо, Бъди.
Не й беше съвсем ясно какво точно е „клуб сода“, но по тона му си личеше, че е шега. Не от онези, предизвикващи шумен смях, а израз на съчувствие.
— Непременно — изсумтя тя.
— Кобилата добре ли е? — Отново с истинска загриженост.
— Да, нищо й няма. И на жребчето също. Обаче беше тежка нощ. Разхождам се, та да си поизбистря главата.
— Боса?
Тя сви рамене.
— Тука не си поплюват с възпитанието. — Това беше вярно.
— Да те закарам?
— Не. Благодаря, все пак. Къщата на моя Баща е ей нататък, не е далече. — И това беше вярно.
— Коя, тая до пощата ли?
— В Гарисън Оукс е.
Погледът на стареца се зарея за миг надалече — опитваше се да се сети откъде знае това име. Позамисли се и се отказа. Карълайн можеше да му каже и че би могъл да минава покрай Гарисън Оукс по четири пъти на ден цели хиляда години и пак да не го запомни, ала си премълча.
— Ух… — изпъшка неопределено старецът. — Ясно. — Той плъзна по краката й не точно бащински поглед. — Сигурна ли си, че не искаш да те закарам? Бъди, ти нали не възразяваш? — Той погали дебелото куче на съседната седалка. Бъди само гледаше диво и подозрително с кафявите си очи.
— Нищо ми няма. Още си прояснявам мислите. Но благодаря. — Тя разтегна лице в нещо като усмивка.
— Хубаво. — Старецът запали пикапа, потегли и я окъпа в топъл облак дизелови изпарения.
Тя стоя и гледа, докато задните му светлини изчезнаха зад един завой. „Стига толкова общуване за една нощ, мисля.“ Изкатери се върху стръмната скала и се шмугна в гората. Луната грееше и все още бе пълна. Сенките на голи клони затрепкаха върху белезите й.
След като измина горе-долу миля, тя стигна до дървото с хралупата, в която бе скрила халата си. Изтръска го от кората и го почисти възможно най-добре. Запази къс от окървавената рокля за Дейвид и изхвърли останалото, после се уви в халата и си сложи качулката. Обичаше тази рокля, допирът на коприната беше приятен, но грубата памучна тъкан на халата я успокои. Беше й познат и това бе единственото, което я интересуваше в облеклото.
Навлизаше все по-дълбоко в гората. Усещането от камъните под листата и боровите иглички под стъпалата й беше хубаво, те успокояваха сърбежа, който дори не подозираше, че усеща. „Току зад хребета, който идва“ — помисли си тя. Гарисън Оукс. Искаше й се да изпепели изцяло това място, но същевременно щеше да е някак си хубаво да го види пак.