— Ето ме пак — рече тя. — Извинявай. — Имаше хубава усмивка.
— Дано си навита за още едно — каза той и кимна към каната.
— Много ясно.
Той й наля.
— Не се сърди, че ти го казвам, ама много е шантава тая работа.
— За какво говориш?
— Библиотекарките, които познавам, си падат по… де да знам, по чай и уютни мистерии, а не по взломаджийски нахълтвания.
— Е, да… Тази библиотека е по-друга.
— Боя се, че ще са ми нужни малко повече обяснения. — Още щом думите изскочиха от устата му, той съжали. „Ти нали не смяташ действително да се включиш?“ Направи си една бърза духовна инвентаризация. „Не, не смятам.“ Но че му беше любопитно, беше.
— Имам проблем. Сестра ми ми каза, че ти би могъл да притежаваш нужния опит, за да го разрешиш.
— За какъв опит говорим например?
— Ключалки на жилища… Нищо особено… И аларми „Лорекс“.
— Това ли било? — Мислите му се насочиха към сандъка с инструменти отзад в пикапа му. Там бяха водопроводните му инструменти — горелка, поялник, нож за тръби, гаечен ключ, но имаше и други неща. Клещи за рязане на тел, лост, мултицет, малка метална линия, с която можеше да… Не. Той прищипа мисълта, ала вече беше късно. Нещо в него се бе разбудило и шаваше.
— Това е — отвърна тя. — От лесно по-лесно!
— Коя е сестра ти?
— Рейчъл се казва. Няма как да я знаеш.
Той се замисли.
— Права си. Не помня да съм се запознавал с някого с това име. — Тя несъмнено не бе част от тесния, твърде тесен кръг от хора, които знаеха за предишната му кариера. — Ама откъде тогава тая Рейчъл ще знае толкова много за мен?
— Честно казано, и на мен самата не ми е ясно. Но нея много я бива да изнамира разни неща.
— И какво точно е изнамерила за мен?
Карълайн запали още една цигара и издуха двоен стълб дим от ноздрите си.
— Каза, че хващаш цаката на механизмите и имаш разбойническа жилка. И че си извършил над сто обира. Сто и дванайсет, мисля, че толкова каза.
Вярно си беше, макар и сведенията да бяха остарели с петнайсет години. Изведнъж стомахът му се върза на възел. Нещата, които бе извършил, и още по-зле, онези, които не бе и извършил, вечно кръжаха около мислите му и никога не бяха далече. Щом тя произнесе това, те кацнаха и нахлуха в него.
— Искам да си тръгнеш — каза той тихо. — Моля те.
Искаше да си чете „Спортс илъстрейтид“. Искаше да си мисли за нападението на „Колтс“, а не как може да разбие жилищна ключалка „Куиксет“ за трийсет секунди дори и без нужните инструменти. Искаше…
— Я се отпусни. Това може да ти е много от полза. — Тя плъзна нещо към него по пода. Той надникна под масата и видя сипя брезентова мешка. — Погледни вътре.
Той вдигна мешката за дръжката. Вече се усещаше какво може да открие в нея — разкопча ципа и надникна. Кеш. Много кеш. Предимно петдесетачки и стотачки.
Стийв остави мешката и я бутна обратно към нея.
— Колко са вътре?
— Триста двайсет и седем хиляди долара. — Тя угаси цигарата си. — Там някъде.
— Странна сума.
— Аз съм странна личност.
Стийв въздъхна.
— Имаш цялото ми внимание.
— Значи ще го свършиш?
— Не, в никакъв случай! — „Будистът се старае да се въздържа от вземане на онова, което не му е дадено.“ Той се поумълча и направи гримаса. Миналата година беше декларирал петдесет и осем хиляди долара пред данъчните. С мъничко повече от дълга по кредитната му карта. — Може би. — Той запали нова цигара. — Много пари са това.
— Така ли? Сигурно.
— За мен поне са. Богата ли си?
Тя сви рамене.
— Бащата.
— Аха. — Богат татко. Това поне обясняваше донякъде нещата. — Как ти хрумна да… Каква каза, че е сумата?
— Триста двайсет и седем хиляди долара. Ходих до банката. Парите действително не са ми проблем. Стигат ли? Мога да взема и още.
— Би трябвало да го покрие — каза той. — Познавах навремето хора, спецове, които тая работа биха я свършили за триста долара. — Зачака с известна надежда тя да оттегли предложението си или може би да го помоли да я запознае със спецовете. Но двамата само дълго време се зяпаха.
— Аз тебе съм избрала — рече тя. — Ако не е заради парите, то какво те възпира тогава?