Той си помисли дали да й обясни как се старае да се държи по-добре. Можеше да каже „Понякога се чувствам като новопоникнало растение, все едно току-що съм покълнал от пръстта, все едно се опитвам да се източа към слънцето“. Вместо това каза:
— Мъча се да схвана каква изгода имаш ти. Някакъв екстремен спорт за богати дечица ли е това? Скучаеш ли?
Тя прихна.
— Не. Аз съм пълната противоположност на скучаещите.
— Какво е тогава?
— Преди много години нещо ми бе отнето. Нещо безценно. — Тя му хвърли безмилостна усмивка. — Искам да си го вземи обратно.
— Ще ми трябват още малко подробности. За какво говорим? За диаманти? За скъпоценни камъни? — Той се поколеба. — За дрога?
— Нищо подобно. По-скоро има сантиментална стойност. Само това мога да ти кажа.
— А защо избра мен?
— Ти си с отлични препоръки.
Стийв се замисли. През рамото на Карълайн виждаше как на дансинга Еди Ху и Кат се упражняват в чарлстон. И доста задобряват. Стийв си спомни какво е да си те бива по нещо. Имаше време, когато той беше понашумял в някои среди. Може би някой го помнеше.
— Добре — рече той най-накрая. — Мога да приема, предполагам. Но първо още някой и друг въпрос.
— Давай.
— Сигурна ли си, че за каквото и да става въпрос, ще си имаме работа само с най-прости аларми за жилища? Никакви сейфове, никакви екзотични ключалки, нищо подобно?
— Сигурна съм.
— Откъде знаеш?
— Пак от сестра ми.
Стийв си отвори устата да се зачуди на качеството на нейната информация. И тогава му хрумна, че не би могъл да каже точно колко обира е извършил, дори и ако му опреш пистолет в главата. Сто и дванайсет обаче звучеше напълно правдоподобно. И вместо това каза:
— Последен въпрос. Ами ако това нещо, каквото и да е то, го няма там?
— При все това ти си получаваш парите. — Тя се поусмихна и се приведе към него. — Може дори да получиш бонус. — Вдигна вежда и пусна лекичка флиртаджийска усмивка.
Стийв се замисли. Преди тя да хвърли бомбата с обира, той се надяваше разговорът да тръгне на флирт. Но сега…
— Да не усложняваме нещата — рече той. — Парите трябва да ми стигнат. Къде искаш да отида?
— Значи ще отидеш? — Краката й бяха силни, със загар. Когато се движеше, си личеше как мускулите й мърдат под кожата.
— Да — каза той и в душата си вече знаеше колко ужасна е тази идея. — Сигурно.
— Точно сега му е времето.
II
Едно от нещата, заради които „Уоруик Хол“ допадаше на Стийв, беше чистотата там. Всичко бе полирано дърво, лъскав месинг, изпънати кожени седалки, оформени като дружелюбна подкана към твоя задник, и бели плочки, застлали пода по начин, който щеше да е голям гъдел за Евклид.
Атмосферата обаче се разсейваше яко дим, веднага щом излезеш навън. За да стигнеш отново до модерния свят, трябваше да изкачиш до улицата няколко етажа мазни бетонни стъпала. Стълбището беше почерняло от древна мръсотия — на такива места уличните котки ходят да умрат. По ъглите се бяха натрупали преспи от боклуци — фасове, пликчета от сандвичи, бутилка от минерална вода „Дасани“, наполовина пълна със сдъвкан и изплют тютюн. Днес беше мразовито и затова не смърдеше, но през лятото той си задържаше дъха, докато се изкачваше.
И на Карълайн не й хареса. На прага тя обу гумените си ботуши, а като стигнаха най-горе, ги свали. Гетите й бяха пъстро раирани в цветовете на дъгата, което не беше на мода.
„По дяволите, трябва да я питам.“
— Ти откъде въобще ги намери тия?
— Мм?
Той посочи галошите.
— Живея у една жена. Бяха в шкафа й. — Под гумените ботуши не носеше чорапи и сега стъпваше боса. Паркингът бе застлан с начукан чакъл. Стъпваше по него все едно няма нищо.
— Моят пикап е ето там. — Беше бял работен пикап, на две-три години. На вратата му с червени букви пишеше „Водопроводни услуги «Ходжсън». Ключалките на сандъците му с оборудване бяха «Медеко», най-добрите.“
— Мацките си падат по това, знам. Помъчи се да се сдържаш. — След залез-слънце беше застудяло. Когато говореше, от устата му излизаше бяла пара.
Тя наклони глава насреща му с озадачено изражение.
— Не е смешно. Карай. — Той седна зад волана. Тя се бореше с дръжката на вратата.
— Заяжда ли?