Тя пусна лека нервна усмивка и продължи да се бори още по-упорито. Той се пресегна през седалката и отвори вратата отвътре.
— Благодаря. — Метна галошите и мешката с тристата хиляди долара на пода да вехнат сред бутилките от газирано и празните пликчета от говежда пастърма. Сви се на седалката отзад и подгъна крака под себе си — беше гъвкава като осемгодишна.
— Отзад имам още едно яке. Да ти го дам ли? Навън е студено.
Тя поклати глава.
— Не, благодаря. Добре ми е.
Стийв запали пикапа, колата изръмжа и оживя. От клапаните започна да излиза студен въздух. Последен шанс, помисли си той. Последен шанс да се отдръпна. Погледна пода. На слузестата жълта светлина на уличната лампа виждаше бала пари, очертала се под брезента на мешката. Направи гримаса на човек, който преглъща лекарство.
— Да имаш адреса на това място?
— Не.
— Тогава аз как да…
— След паркинга свий вляво. Карай две мили и…
Той вдигна ръка.
— Още не.
— Аз си мислех, че ще го свършим тая вечер?
— Ще го свършим. Но първо трябва да поговорим.
— А… Добре.
— Правила ли си го някога преди?
— Не точно. Не.
— Изпъната си като струна. Нервничиш.
Тя пусна крива усмивчица.
— Честно, не съм сигурна, да знаеш. И да е така, контролирам се.
— Много хубаво. Не знам какво очакваш, ама няма да е като скокове бънджи. Щом ти е за пръв път, може да си малко напрегната. Нормално е. Но след първите два-три пъти си става доста скучно, по-скоро е като да помагаш на приятел да се мести в нова квартира, отколкото онова, дето го гледаш по филмите.
Тя кимаше.
— Разбирам. Аз…
Той вдигна ръка.
— Обаче ето някои неща, които трябва да запомниш. Имаш ли мобилен телефон?
За миг тя доби объркан вид, после поклати глава.
— Вярно ли?
— Вярно. Никакъв телефон нямам. Това проблем ли е?
— Не. Щях да те накарам да се отървеш от него. Те могат да бъдат проследявани. Но като че в днешно време всеки има. Да имаш ръкавици?
— Не.
— Аз имам един чифт, можеш да ги ползваш. Ще трябва мак да си сложиш галошите — да няма отпечатъци от стъпки. Сигурно няма да изследват всяко косъмче и всяка нишка, намерени на местопрестъплението, не и заради най-обикновен обир, но може да потърсят отпечатъци. Иначе само следвай наставленията ми и се опитай да не докосваш нищо без нужда. Оръжие не ти се намира, нали?
— Не.
— Много добре. Оръжието е кофти. — Освен че не искаше да причинява болка на никого, Стийв беше и осъждан престъпник. Ако го изловяха с оръжие, щяха да му лепнат пет годинки минимум.
— Дай да взема някои неща. — Стийв извади телефона си от джоба и махна SIM картата. Знаеше, че ченгетата могат да съставят доста точна карта къде е ходил даден човек по клетките, с които телефонът му се свързва, докато се придвижват наоколо. „Ако махна картата, това ще го направи невъзможно, нали?“ Не беше сигурен. Едно време, когато се занимаваше с такива работи, мобилните телефони не съществуваха. Мина му през ума да прибере телефона в някой от сандъците с оборудване отзад в пикапа. Досети се, че това може да е като в асансьора, да изолира сигнала. „Но то не се знае. Ех, майната му! — помисли си той. — Просто ще го разбия.“ Сигурно се престараваше, но като ще е, да е. Ще го изпипа!
Беше спрял на задния ъгъл на паркинга — под лампа, но далече от всички останали и така, че да не го виждат. Старите навици трудно умират. Той се поусмихна. Металното шкафче над колелото се отвори на добре смазаните си панти.
Започна да вади инструменти. Безжичен свредел „Макита“, две-три отвертки, малък железен лост, над двукилограмов чук и шперц, който сам си беше направил от листова стомана от „Ейс хардуер“. Уви телефона си в кърпа и го смля с два удара на чука. Останалото нареди в колана си с инструменти заедно с два чифта кожени работни ръкавици, а после напъха колана в раница. „Много време мина, откакто съм сглобявал комплекта.“ Усети как в душата му избликва нещо като носталгия и смаза това чувство. Мразеше как му липсва всичко това. Искаше да се справя все по-добре и предимно успяваше. Дори и след петнайсет години шамарът, сложил край на обирджийската му кариера, и придружаващата го присъда — „Ти, задник малък!“ — постоянно витаеха в мислите му.
„Обаче… триста бона.“ Той въздъхна.
— Колко е далече?