— На двайсетина минути път оттук.
— Що за място е това? Къща? Апартамент?
— Къща е.
— Самостоятелна? Не е близнак или нещо такова?
— Да, самостоятелна. Тя е в един жилищен район, но кварталът е почти безлюден. Собственикът работи нощна смяна и би трябвало да разполагаме с цялото време, което ни е нужно.
— Добре. Първо, трябва да ни намеря друга кола.
— Защо?
— Ами, освен всичко друго, на вратата на тази е изписано името ми.
— А… Добре.
Стигнаха до летището. Той спря на паркинга за кратък престой и нарами раницата. Влязоха в терминала и излязоха от другата страна, а после се качиха на автобуса — совалка до паркинга за дълъг престой. Той тръгна покрай редовете коли, докато намери една, чиято квитанция ясно се виждаше. Беше тъмносиня тойота „Камри“, кажи-речи най-безличната кола на пътя. Собственикът й я беше оставил вчера. Идеално.
— Застани там, ако обичаш.
Карълайн застана пред джантата. Той откачи лоста от една бримка на колана и пъхна клещите за рязане на тел в задния си джоб. После извади дългата ивица листова стомана от раницата, пъхна я между гумената изолация и стъклото и отключи. Беше готов алармата на колата да се задейства, но не би. Отмори багажника отвътре и метна там раницата.
— Ти идваш ли?
Тя заобиколи и се настани на пътническата седалка.
— Бързо пипаш — отбеляза. — Сестра ми излезе права за теб.
— Ето защо ми плащат луди пари. — Той махна с лоста покритието на кормилния вал и с отвертката отключи запалването. Тойотата запали от първия опит. Някои от изходите на паркинга бяха с автомати, но електронната следа, която кредитната му карта оставяше при ползване, щеше да е бая убедително доказателство за кражба на „Камри“ в особено крупен размер. И затова сложи обратно металното покритие на кормилния вал и когато стигна до гишето, вече беше приготвил парите в брой. Нямаше нужда да си прави труда. Пазачът на паркинга, скучаещ на вид чернокож на петдесет и нещо, гледаше телевизия. Изобщо не откъсна поглед от екрана.
Те потънаха в нощта.
III
В дълбините на душата си Стийв си въобразяваше, че е будист.
Преди две години ей така, по прищявка, беше подбрал от книжарницата една бройка на „Будизъм за тъпчовци“. Държеше я под леглото. Сега краищата й бяха разръфани, страниците след многото препрочитания бяха оплескани с мазнина от пица и разлята кола. Понякога, когато не можеше да спи, ти си фантазираше как ще се откаже от всичкото си светско имущество и ще се пресели в Тибет. Ще постъпи в манастир, в идеалния случай — горе-долу по средата на пътя до върха. Ще си обръсне главата. Ще има бамбук, панди и чай. Ще ходи с оранжева роба. Вероятно следобед ще има песнопения.
„Будизмът — помисли си той, — е чиста религия.“ Никога не сте чували как осмина души, сред тях две деца, са ги гръмнали в рамките на дългосрочния конфликт между будистите и не знам си кой. Будистите никога не чукаха на вратата ви тъкмо когато мачът станеше интересен, за да ти пробутат трактат на тема колко велик пич е принц Сидхарта. Може да беше само заради това, че не познава никакви будисти в реалността, но той се бе вкопчил в надеждата, че може и наистина да са различни.
Сигурно това бяха глупости. Сигурно, ако действително отидеш на будистка служба, ще откриеш, че и те са също толкова дребнави и ударени в главата като всички останали. Може между песнопенията да си дърдорят как еди-кой си носи одежда от миналия сезон или как благовонията, които малкият Жанг Вей е запалил оня ден, били евтин боклук, защото семейството му било страшно бедно, ха-ха-ха. Но тука беше щатът Вирджиния и той бе водопроводчик. Защо да не се престори?
Никога не отиваше чак дотам, че да си фантазира как си купува самолетен билет, разбира се. Не беше тъпак. Престорете се заради спора, че представата му за будисткия идеал имаше някаква реална основа. Това, че самият той си е едно лайненце с избръсната глава и оранжева роба и нищо повече, рано или късно щеше да излезе наяве.
„По-скоро рано“ — помисли си той. По въпроса за кражбите Буда се изказваше доста ясно. „Ако убиваш, лъжеш или крадеш, сам си изравяш корените. А ако не можеш да се овладееш, нанесената от тебе вреда се обръща срещу теб Печално.“ П-то в „печално“ беше изписано с главна буква.
„И все пак, ето ме тук“ — помисли си той и въздъхна наум.
— Там горе, вляво — обади се Карълайн.