Освен това й хрумна и че бикът може да се използва и за печене на други неща, не само на свинско. Погледна Дейвид. Същата мисъл сигурно беше минала и през неговия ум. Гледаше бика с широко отворени, ужасени очи.
Ала Дейвид беше храбър. Овладя се и се ухили на Бащата.
— Стига де — рече той. — Съжалявам. Няма вече да правя така. Нищо не съм целял с това. — Биеше се със сянката си, както и те постъпваха понякога.
Бащата отиде при бика и отвори капака отстрани. Отвън бронзът му лъщеше — мъртъвците го лъскаха постоянно, но вътре беше черен-пречерен. Дейвид, момче най-много тринайсетгодишно, вдигна ръце — предаваше се. Бащата му посочи да влезе вътре. Дейвид не коленичи, но се разтрепери.
— О… О, не!
Бащата вдигна вежди — изчакваше за още, но Дейвид млъкна.
Омразата на Карълайн към Дейвид отстъпваше само на ненавистта й към Бащата, но в този миг без малко не й дожаля за него. Погледът му, докато влизаше в бика, й напомни за още един израз на атул — „уазин нята“, което значи моментът, в който и последната надежда умира.
Резетата, с които бащата залости капака, не бяха бронзови, а от дебело желязо, древни и нащърбени. Преди този миг не й беше хрумвало да се запита за каква цел служат. Сега разбра. Месото, осъзна тя, не напира да се измъкне навън.
След това в продължение на около час останалите носеха дърва от запасите на къщите в селището, наръч по наръч. Бащата извика неколцина от мъртъвците — сред тях и майката, и „Денис“ — и те също помагаха. Дори и той самият удари едно рамо.
Бикът сияеше в златно, лъщящ в лъчите на следобедното слънце. Един по един те наредиха дървата си в основата му — главно борови, дебели и лепкави от смола.
Дженифър се строполи на колене, разплакана. Открай време си беше най-добросърдечната сред тях. Майкъл, вече посвикнал с мисленето на зверовете, отколкото на хората, гледаше как дървата се трупат, без да разбира за какво загатва това. На Маргарет като че просто й беше интересно.
Малко преди залез-слънце Бащата драсна кибритена клечка. Добре бяха заредили с подпалки. Купчината дърва се разпали бързо и огнените езици се разгоряха в буен огън само за минути. От ноздрите на бика заизлиза дим — отначало само струйка, която прерасна в стълб.
Продължиха да подхранват огъня, докато слънцето не залезе и всички очакваха да чуят виковете на Дейвид, ала той беше толкова силен! Лъхаше такава жега, че когато се стъмни, Карълайн не можеше да се приближи до бика на повече от десет крачки. Оттам тя мяташе дървата си в огъня, доколкото можеше. Дори и тогава жегата пърлеше космите по ръката й. Мъртъвците продължиха бавно да се тътрят към огъня, несъзнаващи нищо, кожата им се зачервяваше и по нея се надигаха мехури.
Но Дейвид беше толкова силен! Чак когато съвсем се стъмни и бронзовият корем на бика започна да сияе в убито оранжево, той започна да пищи.
Когато се сещаше за лицето на Бащата, тя си го спомняше огряно от този огън.
Каква рядкост беше да го видиш да се усмихва.
III
Току преди пукването на зората на следващата утрин откъм бика все още се чуваха тихи звуци, главно откъм главата и врата. Карълайн се чудеше, докато не забеляза, че ноздрите му действително са отвори — димоотводи за случаите, когато жаравата е вътре. Въздухът, влизащ през тези отвори, сигурно се е струвал на Дейвид относително хладен — единственият намек за милост в целия му свят.
Как така досега не е умрял?
Ала, разбира се, това се дължеше на знанията от каталога му. Бащата го бе обучил да понася тежки рани и да продължава да се бие. Имаше също и мехлеми, тоници, инжекции. Като всички тях и Дейвид бе творение на Бащата. Сега обаче, колкото и тежка да бе нуждата му да умре, не можеше.
При все това към пладне той милостиво замлъкна. Бащата ги накара да поддържат огъня чак до мръкване. Дейвид бил още жив, каза той. Карълайн не се съмняваше, че по нещо той действително познаваше дали е така.
Бащата им нареди да спрат да подхранват огъня на втория ден, малко след мръкване. До полунощ той угасна. В утрото на третия ден бикът се беше охладил достатъчно, че да може да бъде отворен, макар и металът все още да пареше толкова, че остави пришка над китката на Карълайн, когато тя се допря до него.