Първо деловата част! Стийв вдигна изтривалката, за да потърси ключ. Там нямаше нищо. Плъзна пръст отгоре по рамката на вратата. Карълайн го изгледа озадачено.
Често хората държат резервни ключове някъде навън. — Пръстите на ръкавиците му се бяха запрашили. Ключ нямаше.
Е, добре — рече той. — Ще трябва да стане по мъчния начин.
Заобиколиха отзад. Стийв извади лоста и го наби между прага и подпората на нивото на резето.
Пусна в джоба си една плоска и една кръстата отвертка заедно с чифт клещи за рязане на тел.
Ако алармата е нагласена, обикновено разполагаш с цяла минута, за да я обезвредиш — рече той. — Това време трябва да е предостатъчно. Обаче ти изчакай тук навън. Не ща да се препъвам в теб.
Тя кимна.
Стийв дръпна лоста и изсумтя. Касата на вратата поддаде около два пръста — достатъчно, че резето да се изхлузи. Вратата се отвори към мрака. Отвътре навън се закълби топъл въздух. Той изчака, ала нищо не забибипка.
— Мисля, че ни излезе късметът. Алармата не е нагласена.
Вътре беше много тъмно. Всички прозорци бяха покрити със завеси — тежки и дебели, непроницаеми за лунните лъчи и светлината на онази самотна улична лампа. Единственото осветление във всекидневната идваше от грамадна стереоуредба, висока направо колкото самия Стийв. Бледосините букви върху екрана на приемника огряваха със сиянието си кресло „Лейзи бой“, изплувало сред море от смачкани кутии от бира „Буш“.
— Какво чакаш? — попита Карълайн. Гласът й прозвуча някъде отпред. Стийв не че подскочи, но се сепна. Не беше я чул да се движи.
— Само давам шанс на очите си да се нагодят — отвърна Стийв и се огледа. Микровълновата печка в кухнята примигваше и сочеше безкрайна зелена полунощ над мазна кутия от пица и малка планина от изпомачкани хартиени салфетки.
— Хм. — Той влезе в кухнята и отвори хладилника, като стискаше затворено едното си око, та да не се заслепи повторно. Бялата светлина от хладилника стряскаше в тъмното. Вътре храна почти нямаше — само полупразен буркан със сос и пластмасова бутилка френска горчица на вратата, но в дъното имаше каса бира. Стийв, жаден, се позамисли над въпроса, който поставяше това, после затръшна вратата, наля си чешмяна вода в една пластмасова чаша и я пресуши.
— Карълайн? Жадна ли си?
Тя не отговори.
Той подаде глава от кухнята.
— Карълайн?
Пак се беше преместила. Сега гласът й идваше иззад гърба му. Този път подскочи. Обърна се да я погледне. Беше съвсем близо.
— Искаш ли… — гласът му секна.
Тя се приближи и прокара пръсти по гърдите му.
Какво да искам?
— Ммм?
Попита ме какво искам — последната дума беше едва доловимо подчертана.
— А, да. Извинявай. Изгубих си мисълта. — Той се подвоуми. — Искаш ли да ти помогна да потърсиш онова… каквото и да е то?
Тя каза нещо, което той не разбра.
— Какво беше това?
Китайски. Извинявай. Тези езици са толкова много. Понякога, когато се развълнувам, и думите се смесват.
Докосването й по гърдите му беше като токов удар. Той се отдръпна. Очите му се бяха нагодили към тъмното. Там, където преди имаше само неясни силуети, сега различи диван и телевизор, стол и маса. Отиде при едно шкафче до телевизора и го отвори.
— Не е зле — заключи.
Приемникът беше немска марка, много по-хубав, отколкото предполагаше къщата.
— Искаш ли стереоуредба?
— Не.
Собствената уредба на Стийв, бездруго не особено квалифицирана, нещо беше избила на късо. Той посегна към тази — „ей, на това е обир, нали така?“. Ръката му увисна над кабела… а после той се дръпна и си тегли наум един шут в гъза. „Ако можеш, мамиш или крадеш, сам си изравяш корените.“ Когато вдигна очи, Карълайн я нямаше.
— Ей! — подвикна той. — Къде се дяна?
— Тук вътре е — обади се тя. — Намерих го.
Гласът й идваше от друга, съседна стая. „Какво е намерила?“ Тръгна по посока на звука. Тя се намираше в трапезария. Седеше на дълга официална маса и клатеше крака, силуетът й се очертаваше в бледото сияние на уличната лампа. Бюфетът се мержелееше зад нея като черен трон.
— Карълайн?
— Ела тук — каза тя. Краката й бяха леко разтворени. Той отиде и застана пред нея.