— Като например?
— Първото, което имах наум, е да ти възложа да се погрижиш за едно куче.
— Куче? Фрашкано е с песове навсякъде!
— Не, за едно конкретно куче. Много ми трябва да го намеря, обещах. Обаче аз и кучетата не се разбираме.
— А! И кое?
— Пийти се казва. Кокер.
— Не познавам никакви кокери на име Пийти.
— Може да е и мъртъв.
Дълга пауза.
— Ти с мене ебаваш ли се?
— Никога, никога не бих го направила, Ъруин.
А после откъм тоалетната чиния от неръждаема стомана се разнесе мъжки глас:
— Тяяя не биии. Карълайн теб харешшва.
— Т’ва пък к’во беше?!
— Брат ми. Майкъл се казва. — После додаде тихичко: — Английския му не го бива, обаче се старае. Прояви търпение, а?
— Да, разбира се — прошепна Ъруин в отговор, а после продължи с обичайния си глас: — Е, с радост ше го потърса из килията, ма ако го нема тука, сигур нема да свърша мноу работа. — Той посочи с палец вратата. — Заключено е, да знаеш.
— Ъруин, я не изтъпявай! Много ясно, че ще те изкарам навън. Ще го направя, дори и да не приемеш работата — несъмнено ти дължа поне това. Обаче имаш и друга изгода. Мога да те понауча на разни неща.
— На разни неща?
Тя кимна.
— Интересни неща. И то цял куп. Сега имам библиотека.
Той пообмисли предложението.
— Може би ще започнеш, като ми обясниш как го свършихте онова в банката? Как ги накарахте ония касиерки да проявят такава отзивчивост?
— Разбира се, стига ти да…
Мъжкият глас отново се обади — дърдореше като картечница на някакъв език, непознат на Ъруин.
— Ча гуай — рече Карълайн.
— Ару пен та…
— Ча гуай! — отсече Карълайн и тоалетната чиния млъкна.
— Това какво беше?
— Той каза, че идвали насам.
Ъруин чу тътен отвън в коридора, подобен на трясъка при рухването на кулите на Световния търговски център. А после — писъци. През прозорчето видя по коридора да се кълби облак сив прах.
Карълайн направи гримаса.
— Решавай сега, Ъруин! Ще направя каквото пожелаеш, но наистина се налага да тръгвам. Ти идваш ли?
Ъруин го мисли около половин секунда.
— Да, еба ти! Пиши ме и мен.
— Трябва ли ти да си вземеш нещо?
— Не. Тоест… — И той грабна книгата. — Само това.
Карълайн се усмихна.
— Чудесно ще се впишеш. Хайде, хвани ме за ръка.
Ъруин я хвана. Чу навън в коридора стон на откъртваща се стомана.
— Значи… ти каза, че те идвали. Кои са те?
— Още не съм напълно сигурна. Баща ми имаше врагове. Някои вече са и мои врагове. Започнаха да действат срещу мен.
— Опасни ли са? Опасни като тебе, искам да кажа?
— Някои да.
— Хммм…
— Спокойно — каза Карълайн. — Имам план.