Интерлюдия
Гръм от изток
I
След убийството на Иша и Аша Дейвид отнесе със себе си двата еленови трупа в Библиотеката, метнал по един на всяко рамо. На другата сутрин ги одра на бившата автомобилна алея пред къщата на Лисините родители. Бащата настоя Карълайн да помага. Тя го стори, без да се оплаква — отнесе жилавите окървавени кожи на приятелите си на Лиса за обработка, червата им — на Ричард за тетиви. Труповете взе самият Баща. Същия следобед той ги набоде на шиш, натри ги със захар и кимион и ги опече в своя бронзов бик.
Карълайн помоли Бащата да не й устройва голямо посрещане, но той настоя. Всички от двора му присъстваха. Посланикът на забравените земи дойде и поднесе извиненията на своята господарка. Беше облечен с черна одежда, огън и пламък на фона на мразовития свят на живите. Последният Монструвакен също се появи, което беше голяма чест. Той живееше барикадиран на върха на черната пирамида на края на времето и рядко се показваше в света на миналото. Някои твърдяха, че той е само едно по-старо въплъщение на самия Баща. Карълайн внимателно наблюдаваше за признаци за или против, ала нищо не забеляза. Имаше и други, общо две дузини Херцогът, Лизел, другите още не ги познаваше. Докато се хранеха, благородните гости се смееха и подкачаха помежду си. На светлината на огъня мазнината от еленовото месо лъщеше по бузите им.
Карълайн не яде. Още преди да пристигнат всички гости, тя помоли да я извинят и да си отиде в килията. Искала да навакса с уроците, каза тя. Бащата впи очи в нея, после кимна. След около седмица я изпита — разпита я за случките от лятото първо на мандарин, а после на жаргона на по-низшите дракони. Каза, че е доволен от напредъка й. Карълайн се усмихна и му благодари.
Известно време животът си течеше така.
Денят, когато Майкъл почука на вратата й, дойде може би година след банкета. Тогава трябва да е била към десетгодишна. Стаята на Карълайн под нефритения етаж на Библиотеката беше хладна и тъмна, но навън, в Гарисън Оукс, наближаваше лятното слънцестоене. Вечер им се разрешаваше да излизат, но след изминалата седмица на нея не й се искаше. Побиваха я тръпки.
Не и след онова, което се случи с Рейчъл.
Каталогът на Рейчъл се занимаваше с предсказването и манипулирането на възможното бъдеще. Понякога това се постигаше с математически изчисления. Друг път тя разгадаваше предзнаменования по облаците, по вълните. Ала Рейчъл разучаваше бъдещето най-вече като изпращаше агенти на разузнаване. Това бяха нейните деца, или по-скоро призраците им. За да ги направи агенти, Бащата изискваше от Рейчъл да ги удушава в люлката, обикновено на възраст около девет месеца. Беше важно тя да го върши собственоръчно, твърдеше Бащата.
Рейчъл го разбра за първи път на дванайсетия си рожден ден, преди три седмици. Миналата седмица се опита да избяга. Една нощ, когато Бащата го нямаше, тя побягна, стрелна се през дългите сенки на летния здрач, босите й крака мачкаха поляни, пожълтели и съсухрени от сушата. Тейн я видя, разбира се. Той и останалите стражи я повалиха досами табелата на входа на квартала. Разкъсаха я на парченца пред очите на децата.
Десницата на Рейчъл, окървавена, се показа над масата от космати тела. Два пръста ги нямаше. Тя посягаше да стисне…
Откъм вратата на Карълайн дойде звук, много тих, като докосването на лапа по дърво. Отначало тя реши да не му обръща внимание. Бащата беше заминал да свърши някаква работа. Дейвид бе започнал да я заглежда така, че я притесняваше. Вратите на килиите се заключваха не само отвън, но и отвътре и ако тя…
— Карълайн? — Беше Майкъл.
Карълайн се усмихна. Свали резетата, залостващи вратата от нейната страна, и я открехна. Майкъл стоеше в коридора, гол и обгорял от слънцето. Забеляза по раменете му фина бяла коричка. Сол? Той стискаше лист хартия. Тя му махна да влезе — после затвори вратата след него и пак я залости.
Килията й беше дълга и широка около четири крачки и всички стени бяха покрити с лавици за книги. По тях бяха наредени текстовете на Бащата и бележките на Карълайн по тях. Прозорци нямаше, разбира се. Тя можеше да я украси — не беше забранено и повечето други си бяха окачили по една-две картини — но не го направи. Писалището й беше единствената мебел, заслужаваща внимание. И още то се отличаваше с това, че се издигаше с една-две идеи над строго утилитарното — черешово дърво, тапициран с кожа плот и разни завъртулки. Позицията й беше просто удобна. Но лавиците по стените бяха претъпкани до пръсване с книги, а тук-там по пода се мъдреха високи до коленете нестабилни купчини от тях.