— Майкъл! — Тя го прегърна, нехаейки за голотата му. — Цяла вечност не сме се виждали! Къде беше?
— В… — Устата му зяпна и се затвори няколко пъти. От нея ме излезе никакъв звук. След няколко секунди подобни опити той махна неопределено с ръка зад гърба си.
— В гората? — предположи тя.
— Не. Не гора. — Той изимитира плуване.
— В океана?
— Да. Там. — Майкъл й се усмихна благодарно за помощта — Аз разучавам с… Уча с… Окото на гмуреца.
Окото на гмуреца, морска костенурка, беше един от служителите на Бащата. Верен и древен, той еднолично отговаряше за Тихия океан и носеше самостоятелна отговорност за отбраната от съществата в Охотско море. Майкъл докосна бузата й със солена длан.
— Липсваше ми.
— И ти ми липсваше. Как е външният свят? — Карълайн прекарваше почти цялото си време вътре в самата Библиотека и само от време на време излизаше на терен, за да изпробва доколко свободно владее някой нов език.
Лицето на Майкъл бе угрижено.
— Различен. Не като тук. Океанът е много дълбок.
Карълайн се замисли. Като че на това нямаше какво да му кажеш.
— Да. Да, така е.
— Как тук?
— Моля?
— Как… как беше… тук?
— А! Ами, горе-долу същото. Май малко по-зле напоследък. Маргарет постоянно буди всички с писъците си. Честно казано, струва ми се, че откача. Сигурно е заради всичките ония ужасни паяжинясали книги, дето Бащата я кара да ги чете. Напоследък е убедена, че скоро Бащата ще я убие. — Карълайн завъртя очи. — Много я избива на мелодрами!
— О… Тъжно. А Дейвид? — Майкъл и Дейвид бяха добри приятели навремето, когато бяха американци. Все още си играеха заедно, когато можеха.
— Дейвид го знаеш. Голям шантавел си е той, всички обиииииича. — Карълайн завъртя очи. — Трае се, ама винаги е толкова весел, да му се не види! Втръсва.
— Да. Вълците имат един израз… — Тук Майкъл издаде няколко вълчи звуци.
— Ъм… да.
— Това значи, ъъъ… „сърце, твърде голямо за лов“. Може би и Дейвид е твърде дружелюбен? Твърде мил, за да е бой?
— Мисля, че думата е „боец“ — поправи го внимателно тя. — Но може и да си прав. Бащата каза горе-долу същото преди около месец.
— А ти?
— И по-зле може да е. — Това беше вярно, ала тя все още не го знаеше. Мислеше си, че лъже. А после смени темата: — Какво имаш там? — Тя посочи листа в ръцете му.
Майкъл го вдигна и го огледа. Бръчки прорязаха челото му. Листът бе изписан — с клинопис, забеляза тя. Не на пелапи.
— Бащата казва… — Той размаха ръка нагоре-надолу по протежение на листа и после й го даде.
Разбира се. — Бащата си имаше навика да праща някое от децата при нея за превод, а Майкъл едва си спомняше думите на пелапи. Той се образоваше главно от гората и от съществата в нея, не от книги. Тя пое листа от него и го попрегледа.
— Да ти го прочета ли цялото?
Майкъл доби измъчен вид.
Може ли… — Той направи жест с ръце, все едно смачкващо нещо, и я погледна безнадеждно. — Аз не… с думите трудно уча. За мен.
Знам. — Говореше меко. — Ще ти го обобщя. — Той я погледна неразбиращо. — По-малко думи. Само минутка. — Тя прочете бегло документа с опитно око. — Това е старо — каза тя. Само че е копие. Но разказва за битка, случила се през втората епоха, може би преди шейсет и пет хиляди години. — Той не разбра и това. Тя опита пак. — Много, много отдавна. Преди много зими и много животи.
— А, да! — възкликна той.
— Става дума за… хммм. Само секунда. — Тя отиде до западната стена и взе оттам древен замърсен свитък. Прегледа го набързо — търсеше нещо. Кимна. — Става дума за Бащата, един вид.
— Бащата?
— В известен смисъл. Тук пише, че, ммм, първоначално зазоряването не минало по план. — „Зазоряване“ всички наричаха Питката, бележеща края на третата епоха. Всичко след това се смяташе за част от четвъртата епоха, настоящата, епохата на Бащината власт. — Първият изгрев минал сносно, и, ъъъ, безмълвните… Мисля, че са „безмълвните“? — били изтикани в тъмното. Но после Бащата повел последната атака срещу Императора — я! Тук пише, че Бащата бил „повален и сломен“. — Тя вдигна вежди и погледна Майкъл.