Затова Америка, която някога бе неин дом, сега й се струваше екзотична. Онова нещо, наречено „диван“, макар и достатъчно удобно, беше твърде високо, много по-високо от възглавниците, с които бе свикнала. В ъгъла имаше сандък, наречен „телевизор“, който показваше подвижни образи, но не можеше да влезеш в него, нито да ги пипнеш. Нямаше свещи, нито газени лампи. И тъй нататък.
Госпожа Макгиликъти беше истинска жива жена, американка, която ги прибра в дома си по своя воля. Е… кажи-речи. Лиса си побъбри с нея, но ефектът от това бе само временен. Освен това Дженифър й даде син прах, който намаляваше любопитството й спрямо техните ексцентрични черти. Но си беше вярно и че на госпожа Макгиликъти, вдовица, която живееше сама, й беше приятно да има компания.
Тук се подвизаваха от около шест седмици. На втората нощ след пропъждането им от Гарисън Оукс и Библиотеката стана ясно, че онова, което не ги допускаше в Гарисън Оукс, каквото и да беше то, нямаше да се махне. Питър и още двама-трима мрънкаха, че спели неудобно. Всички гладуваха. Можеше да отидат при някой от придворните на Бащата, но според Дейвид щеше да е неразумно.
— Докато не разберем кой стои зад това, ще страним от всички.
На хоризонта блестяха светлините на Америка.
И тъй, те потеглиха вкупом и поеха пеша на изток по западното платно на Шосе 78. На около миля от тяхната долина изкачиха един хълм, свърнаха в първия им попаднал квартал и почукаха на случайна врата. Беше тъкмо преди полунощ. Карълайн стоеше най-отпред. Дейвид се извисяваше зад нея с копие в ръка.
Госпожа Макгиликъти, вдовица, чийто единствен син изобщо не й се обаждаше, отвори вратата по пеньоар.
— Здравейте! — рече бодро Карълайн. — Ние сме чуждестранни студенти, дошли по обмен! С програмата обаче нещо се обърка и нямаме къде да отседнем! Питахме се дали не можете да ни настаните да пренощуваме?
Карълайн беше облечена с ученическия си халат — сивкаво-зелена памучна дреха, подобна на кимоно, с качулка и привързана на кръста с шарф. И другите бяха облечени по подобен начин. Не приличаха на чуждестранни студенти, дошли по обмен.
— Усмихнете се! — прошушна Карълайн на пелапи. Всички се усмихнаха. Това не убеди госпожа Макгиликъти.
„Добре де, струваше си да се опита“ — помисли си Карълайн. В много култури съществува традицията за подслоняване на странници. „Очевидно не и в Америка обаче.“
— Ъъ… Мисля, че малко по-надолу по пътя, ей натам, има „Холидей ин“ — каза госпожа Макгиликъти. — Отляво.
— Да — рече Карълайн. — Май няма да се получи. — После додаде на пелапи: — Лиса, можеш ли…?
Лиса излезе напред и докосна госпожа Макгиликъти по бузата. Възрастната жена отначало се сепна, но когато Лиса проговори, изражението й омекна. Звуците, които издаваше Лиса, не бяха на никакъв познат на Карълайн език и дори и ако съдържаха някаква граматика или поне схема, тя изобщо не ги забеляза. Каквото и да беше това, то бе извън нейния каталог. Обаче въздейства на старицата точно така, както въздействаше на всички американци. След малко тя рече:
— Разбира се, скъпа. Заповядайте, моля!
И те влязоха.
Дори и под въздействието на Лисините номера госпожа Макгиликъти отначало се държеше хладно с тях. Карълайн забелязваше, че тя се страхува. Задаваше много въпроси и като че отговорите на Карълайн не я задоволяваха. После изникна и въпросът с храната.
— Гладни ли сте? — попита госпожа Макгиликъти. — Сериозно?
— Да. Ако няма много да ви притесним, каквото и да ви се намира, ще е…
— Ще направя лазаня! — Тя грейна в усмивка, вероятно за пръв път от години. — Не, две лазани! Тук има момчета, те растат! Ще отнеме съвсем малко време!
Всъщност по-скоро отне към два часа, но тя приготви и още неща, които нарече „амюз буш“, което означавало „удоволствие за устата“ — термин, който доста се хареса на Карълайн. Представляваха хапки със сирене, маслини, колбас, хляб, и пържен в олио и чесън, такива работи. Тя имаше и вино. Сребърната луличка на Дженифър ги обиколи няколко пъти. Към три през нощта, когато пристигна лазанята, всички бяха приятно омаяни и се смееха, временно изпаднали в безгрижие.
Имаше само един кофти момент. Дейвид, след като си изми маслините, отиде до плота за още вино. Бръкна с пръст в разпенената смес и шумно облиза пихтията. Госпожа Макгиликъти го плесна по ръката.
Всички се вцепениха.
„Их, да му се не види — помисли си Карълайн. — Толкова добре вървеше!“