— Ще хапне. — После се обърна към Дженифър: — Дано си гладна.
Дженифър изпъшка.
— Още се съвземам от вечерята. Много ли е вкусно?
Карълайн й кимна сериозно.
— Не е истина. Не знам как го прави.
Истински развеселена, госпожа Макгиликъти разбърка къкрещата в една тенджера вода и счупи яйце във водовъртежа.
Дженифър въздъхна.
— Добре де, добре.
Отвори кожената кесийка, в която си държеше дрогата, и въздъхна. Беше почти празна.
— Сигурно не си се сетила да…
— Напротив — отвърна Карълайн. — Сетих се.
— Ти си моят герой! — ухили се Дженифър.
Карълайн извади от чантата си увито с фолио блокче, горе-долу колкото книга с меки корици, и го подхвърли на Дженифър.
— Заповядай, димило.
Дженифър заобръща блокчето в ръце, като го оглеждаше подозрително.
— Какво е това?
— Нарича се хашиш — обясни Карълайн. — Мисля, че ще ти хареса. Същото е, което получаваш обикновено, но е по-концентрирано или нещо такова.
Дженифър разопакова блокчето, подуши го и отчупи парченце, натъпка го в лулата си и го запали.
— А! — възкликна миг по-късно.
— Харесва ли ти?
Тя кимна. От ноздрите й заструи дим. Тя се позакашля, после издиша пушека с доволна усмивка.
— Моят герой! — повтори тя, дръпна си пак и поднесе лулата на Карълайн.
— Не, благодаря — отказа Карълайн. — Раничко ми е.
— Както ти е угодно. — Тя си дръпна още веднъж и после прибра блокчето в кесията си. Смълчаха се и загледаха как госпожа Макгиликъти готви.
— Горката женица — рече Дженифър на пелапи, клатейки глава.
— В какъв смисъл?
— Има главня на сърцето. Ясно си личи.
— Какво има?
Дженифър я погледна озадачено.
— Нали уж говореше всички езици?
— И да, и не — отвърна Карълайн. — Тоест, разбирам думите, които изрече, но за мен те нямат кой знае какъв смисъл.
— Сигурно е технически термин? Нещо… от твоя каталог? — И побърза да додаде: — Не те моля за обяснение!
Да говориш за своя каталог, беше нещо, над което тегнеше най-тежка и страстна забрана. Бащата никога не бе обяснил точно защо, но се отнасяше към това много сериозно. Най-общо си мислеха, че той не иска никой от тях да придобие прекалено много мощ, но след случилото се с Дейвид никой и не посмя да попита.
— Няма нищо — рече Дженифър. — За мен правилата са малко по-различни. Аз мога да разговарям за болестни състояния, за симптомите им, диагнозата, вероятния изход, за всичко, към което пациентът би проявил оправдан интерес. Само не мога да навлизам в никакви технически подробности относно лечението.
— Така ли? Не го знаех. — Двете с Дженифър не разговаряха много, не бяха разговаряли от години. — Значи това е… какво? Увреден клапан или нещо такова?
— Не, не. Не е физическо. „Главня на сърцето“ е само наименование на синдрома.
— Ужасно цветисто.
Дженифър сви рамене.
— Бащата си пада малко нещо поет.
Карълайн се втренчи в нея.
— Щом казваш. Та, какво й има?
Дженифър присви устни и затърси правилните думи.
— Тя прави шматки.
— Шматки? А, сладки искаш да кажеш?
— Точно така! — кимна Дженифър. — Същото! Разбираш!
— Ъъ… не, Дженифър, съжалявам. Изобщо не мога да ти схвана мисълта.
Дженифър доби умърлушено изражение.
— Тя пече сладки — повтори. — Самата тя не ги яде, обаче при все това ги пече. През няколко дни ги пече.
— Все още не мога да…
— Понякога пее, докато ги прави — продължи Дженифър. — Няма откъде знам. Няма нужда да е с думи. Като чуя някой да пее или дори да си тананика, това ми казва всичко.
— За какво? — попита Карълайн, съвсем озадачена.
— За нейната патология — обясни Дженифър. — Тия сладки не са за нея. Те са за някой, когото е загубила много отдавна.
— За мъжа й? — Мъжът на госпожа Макгиликъти беше мъртъв от две-три години.
— Не — отвърна Дженифър. — Не са за него. Повечето си време, докато са били женени, той е прекарал на работата. Точно това е било най-характерното за него. И е имал и други жени. Веднъж тя се опитала да поговори с него по въпроса и заради това я пребил.
— Чудничко.
Госпожа Макгиликъти се суетеше в кухнята, а погледът й питаеше някъде надалече.