Когато приключиха с формалностите, Бащата заповяда на Иша да обучава Карълайн редом с малкото си. Внимаваше да подбира кратки думи, та Карълайн да разбере.
Отначало Иша не прояви охота. Благородните елени имат десетина думи за грация и нито една от тях не прилягаше на човешките стъпала на Карълайн, тъй тромави и грамадански до изящните копитца на Аша и останалите еленчета. Но Иша бе вярна на Нобунунга, Императора на тези гори, поради което, на свой ред, бе вярна и на Бащата. И не беше глупава. Не изказа никакви възражения.
Цяло лято Карълайн учеше заедно с благородните елени от долината. Това бе последното нежно време от живота й и може би и най-щастливото. Наставлявана от Иша, тя тичаше все по-умело по пътечките долу, в гората, свеждаше се над падналия дъб, обрасъл с мъх, коленичеше да хрупа сладка детелина и да пие утринна роса. По това време собствената майка на Карълайн беше мъртва вече от около година. Единственият й приятел бе пропъден. Бащата беше какъв ли не, но нежен — в никакъв случай. И затова, когато в първата мразовита нощ на годината Иша повика Карълайн да легне при нея и рожбата й, за да се стопли, в душата й избликна чувство. Тя не плака, нито прояви някаква слабост — не й беше в характера, но пое Иша в сърцето си цяла-целеничка.
Скоро след това зимата обяви, че е пристигнала с ужасна гръмотевична буря. Карълайн не се боеше от подобни неща, но при всеки проблясък на мълния Иша и Аша се разтреперваха. Трите вече бяха семейство. Бяха се приютили заедно под едни буки, Карълайн и Иша бяха сложили Аша между тях и я гушкаха, за да я топлят. Цяла нощ лежаха заедно. Карълайн усещаше треперенето на крехките им тела, усещаше ги как подскачат при всеки гръм. Опита се да ги успокои с ласки, но докоснеше ли ги, те се сепваха. Нощта изтичаше, а тя напрягаше памет, за да си припомни уроците на Бащата и да изрови думи, които биха могли да ги утешат — „спокойно“ би било достатъчно, или „скоро ще свърши“, или „утре сутринта ще има детелина“.
Но Карълайн не беше залягала над уроците. Колкото и да се напрягаше, думите й се губеха.
Току, преди да се пукне зората Карълайн усети как Иша подскочи и заудря с копита по земята, разпръскваше опадалата шума и черноземът се оголваше под нея. Миг по-късно дъждът, изливащ се върху тялото на Карълайн, стана топъл и тя усети соления му вкус в устата си.
Тогава блесна мълния и Карълайн видя Дейвид. Той стоеше над нея върху един клон, на трийсетина стъпки над земята, и се усмихваше. От лявата му ръка висеше тежест, окачена на изящна сребърна верига. Без желание, на светлината на последните лунни лъчи, Карълайн плъзна поглед по цялата дължина на веригата. Когато отново блесна мълния, Карълайн се взря в угасналото око на Иша, нанизана заедно с малкото си на копието на Дейвид. Протегна ръка да докосне бронзовата дръжка, стърчаща от тялото на кошутата. Металът беше топъл. Дръжката леко трепереше под пръстите й и усилваше слабия, притихващ пулс на Ишиното нежно сърце.
— Бащата каза да се оглеждаш и ослушваш — рече Дейвид. — Ако бе намерила думите, аз трябваше да ги оставя да живеят. — После той отново дръпна веригата към себе си и измъкна копието от телата. — Бащата каза, че е време да се прибираш. — Той занавива веригата със сръчни, отработени движения. — Време е истинското ти обучение да започне. — И той отново се скри в бурята.
Карълайн се изправи и остана самичка в тъмното — тогава, в този миг и завинаги занапред.
III
Сега, четвърт век по-късно, Карълайн стоеше на четири крака в основата на повален бор и надничаше през гъсталак от бодлива зеленика. Наклонеше ли глава мъничко, й се откриваше гледка надолу към целия склон на хълма и поляната на бика. Поляната бе широка към двайсетина метра и почти пуста. Единствените забележителности там бяха самият бик и купчината гранит, струпана върху гроба на Маргарет. Бикът — куха бронзова отливка — стоеше точно в центъра на поляната и пръскаше меко златисто сияние на лятното слънце.
Откъм отсамната страна поляната бе оградена от диви кедри и в тази горичка сега се криеше Карълайн. От другата страна Дейвид и Майкъл стояха над стръмна пропаст, изсечена в хълма, та да направи малко място на Шосе 78 да мине. Оттатък пътя, двайсетина стъпки по-надолу, на ръждясала верига висеше обрулена от стихиите табела — знак, че влизате в Гарисън Оукс. Когато вятърът духаше откъм нужната посока, скърцането й се чуваше чак тук, горе.