Слезе в килера, но там нямаше нищичко. Извика на глас Питър, чийто каталог включваше и приготвянето на храна. Никакъв отговор. Запъти се към входната врата и излезе в Гарисън Оукс.
Дженифър седеше на верандата и учеше.
— Ей, Карълайн! Хубаво е да те види човек навън за разнообразие.
— Има ли нещо за ядене?
Дженифър се разсмя.
— Принудена да излезе от глад? Трябваше да се досетя. Да, мисля, че някои умрели ги заредиха здраво с хранителни продукти миналата седмица.
— Кои?
— Третата къща по-надолу.
— Благодаря. Искаш ли да ти донеса нещо?
— Не, добре съм си. Обаче… — Дженифър огледа скришом улицата нагоре и надолу, — може довечера да ти скимне да наминеш към моята стая.
— Защо, какво става?
— Майкъл донесе това от последното си пътешествие. — Тя вдигна едно пликче, пълно със зелени листа.
— Какво е това?
— Нарича се марихуана. Смята се, че като го пушиш, ти става хубаво. Ще го пробваме довечера.
Карълайн се замисли.
— Не мога. Утре имам изпит. — Последния път, когато не отговори на един въпрос, Бащата я наказа с десет камшика.
— А, добре. Другия път?
— С най-голямо удоволствие. — Карълайн се поколеба. — Но можеш да поканиш Маргарет. Мисля, че на нея малко разруха ще й дойде добре. — Маргарет вече не се будеше с писъци всяка нощ, което си беше облекчение, но се бе сдобила с един нервен кикот, а това си беше поне също толкова гадно.
Дженифър направи кисела физиономия.
— Ще я питам. — Като че това никак не я радваше.
— Какъв е проблемът? Навремето с нея си бяхте дружки.
— Маргарет вони, Карълайн. И двете с нея не сме се събирали цяла вечност. Наистина трябва да излизаш по-честичко от стаята си.
— А… — Като се замисли, Маргарет наистина доста понасмърдяваше последните два-три пъти, когато Карълайн я беше виждала. — Ама… тя не е виновна за това, нали?
— Не. Не е. Но при все това смърди.
Коремът на Карълайн изкъркори шумно — и двете го чуха.
— Трябва да отида да набавя нещо за ядене — рече тя извинително. — После пак ще се видим.
И тя забърза надолу по улицата. Сега къщите в Гарисън Оукс бяха собственост на Бащата, както и съществата, които живееха в тях. Повечето къщи бяха обитавани от мъртъвци за камуфлаж. Това бяха останките от истинските родители на децата и още някои съседи, неизпарили се във въздуха в деня на осиновяването. Карълайн не беше съвсем сигурна как точно са били преобразени в мъртъвци, но имаше някои догадки.
Някъде от около година Бащата убиваше Маргарет два-три пъти седмично. По най-различни начини. Първия път се промъкна зад гърба й с брадва по време на вечеря и ги стресна всичките, и не на последно място самата Маргарет. След това последваха стрелба с пушка, отрова, обесване, каквото се сетите. Понякога беше изненада, друг път — не. Един път Бащата прониза сърцето й с кама, но чак след като й съобщи какво възнамерява да направи, постави ножа пред нея на сребърен поднос и я остави да го съзерцава цели три денонощия. Карълайн би предположила, че брадвата е по-гадното от двете, но Маргарет като че я отнасяше на крак. След като обаче зяпа ножа ден-два, започна да пуска оня кикот. И след това така и не спря да се кикоти. Карълайн въздъхна. Клетата Маргарет.
Но не Маргарет беше най-важното. След като умреше, обикновено тя прекарваше ден-два в забравените земи и там упражняваше следващия урок от каталога си. После Бащата я възкресяваше. Карълайн вече беше виждала достатъчно възкресявания, за да схване, че се състоят от два етапа.
Първо Бащата — или Дженифър напоследък — караше всяка нанесена й рана да зарасне. После я призоваваше обратно в тялото й. Веднъж обаче беше прекъснал цялата тази работа по средата, за да отиде до тоалетната. Тогава изцереното тяло на Маргарет стана и почна да обикаля из стаята, като вземаше напосоки разни предмети и отново и отново възкликваше „А, не!“. Приличаше на човек, който не е съвсем наред.
Карълайн предполагаше, че точно оттам са се взели мъртъвците. Те бяха съживени, но не и възкресени. Изглеждаха що-годе нормални, поне отдалече. Мотаеха се доста убедително по зелените полянки и из бакалниците, но във всяко едно наистина важно отношение все така си оставаха в забравените земи. Можеха да общуват помежду си и дори с американци — сготвяха по нещо за някого, зареждаха си колите с бензин, поръчваха пица, боядисваха къщите. Вършеха всичко това на автомат. Беше полезно, а предполага се и по-лесно, отколкото да наемеш служба да ти окоси ливадата. Освен това можеха да изпълняват заповеди, ако бяха за нещо, което вече знаеха как се прави — това също вършеше работа. Но не можеха да следват инструкции, не можеха да се учат на нови неща.