Може би най-важното беше, че служеха за охранителна система. Случваше се сегиз-тогиз някой непознат да се сбърка да попадне в Гарисън Оукс и да тръгне да чука по вратите — търговци, заблудили се куриери на „Федерал експрес“, мисионери. В повечето случаи тези външни хора не забелязваха нищо чак пък толкоз необичайно. Веднъж обаче един крадец взе, че нахлу в една от къщите. След като видя какво има вътре, не можеха да го пуснат да се върне във външния свят. Когато се опита да се измъкне през прозореца, мъртъвците го причакваха там. Връхлетяха го и го разкъсаха на парченца. Бащата постъпи с него така, както и с другите и някогашният обирджия си зае мястото в една от къщите като нечий братовчед на име Ед. Или както се казваше там.
Карълайн и останалите библиотекари обаче можеха да влизат и излизат, когато си щат. Огладняла, тя отвори вратата на посочената от Дженифър къща и влезе. Вътре бяха трима — към осемгодишно момиченце, момче тийнейджър и зряла жена.
— Направи ми нещо за ядене — каза тя на жената.
Напоследък наблягаше на митичните езици. Английският оставяше странно усещане в устата й. Очевидно и звученето му беше също толкова гадно, колкото и вкусът. Наложи се да го повтори два пъти, преди остатъкът от тази жена да я разбере. После съществото кимна и започна да вади неща оттук и оттам — консерва риба, нещо бяло от един буркан, някаква зелена слуз с мирис на оцет.
Карълайн седна на масата до момиченцето. То рисуваше семейство — майка, баща, две дъщери и куче. Семейството се намираше в един парк. Нещо, което можеше да е слънцето, ала не беше, ги напичаше. Беше грамадно — и в небето, и в онова, което минаваше за памет у момичето. Бе твърде жежко и близо. Докато Карълайн наблюдаваше, момиченцето взе един жълт молив и нарисува на гърба на бащата пламъци. Червеното кръгче, което представляваше устата му, осъзна изведнъж ги, изобразяваше писък.
Карълайн бързо се изправи и дървеният стол застърга линолеума. Не искаше повече да остава там. Избяга във всекидневната. Там един тийнейджър седеше с увиснало чене пред една светеща кутия. „Те продължават ли да растат, или той ще си остане така завинаги?“ Отначало не можеше да схване какво прави той, а после се досети. Телевизия. Поусмихна се. „Телевизията я помня.“ Седна на дивана до мъртвото момче. Той като че не забеляза. Тя размаха ръка нагоре-надолу пред очите му.
Той завъртя глава, погледна я без особен интерес и посочи телевизора.
— Време е за „Трансформърс“.
От ъгълчето на устата му се стече лига.
На екрана грамадни роботи се обстрелваха с лъчи.
След няколко минути жената се домъкна и й подаде чиния с храна и червена консервна кутия, на която пишеше „Кока кола“. Карълайн ги нападна лакомо. Газираната напитка беше сладка, много вкусна. Изпи я на един дъх и тя й изгори гърлото. Беше забравила кока-колата. Жената я гледаше как яде и по лицето й трепна безпокойство.
— Ехо — каза съществото. — Ти трябва да си… — Гласът й заглъхна. — Някоя от приятелките на Денис ли си? Денис, това… — обърна се то към момчето и млъкна. — Ти не си Денис — каза женското същество. — Къде е Денис?
Карълайн знаеше какво означава това. Когато Бащата съживи съседите, той ги беше разпределил по къщите кажи-речи както му падне. Момчето на дивана не беше синът на жената. Момичето вероятно не й беше дъщеря. Мъжът, до когото лягаше нощем, надали беше нейният…
— Денис?
Карълайн стана, награби сандвича и върна чинията на жената.
— Благодаря.
— Моля, скъпа — отвърна тя разсеяно. — Денис?
На телевизионния екран един робот изкряска. Карълайн излезе отново навън, на лятното слънце, и затръшна вратата след себе си. След като тя се махнеше оттам, те щяха да се успокоят.
Но когато видя какво я чака, й се прииска да беше останала сред мъртъвците. На половината път към Библиотеката черни облаци се закълбиха и затулиха слънцето. Налягането спадна дотолкова, че й запукаха ушите. Внезапно задухалият вятър преви дърветата почти на две. Тук и там чуваше глухо пращене — по-слабите клони поддаваха.