— На работа! — кресна й Дейвид. — Пропиляваш дневната светлина!
Дженифър отново се затътри към купчината и помъкна поредния камък, като пъшкаше под бремето. Дейвид, почти двуметров и много мускулест, проследи това с очи. На Карълайн й се стори, че той се поусмихна. После пак се обърна към Майкъл:
— Бляк! От всичко точно пък мишките! — Той тръсна глава. — Да знаеш, не мислех, че това е възможно, ама ти май за нищо не ставаш — повече и от Карълайн!
Карълайн, на сигурно място зад прикритието си, направи грубиянски жест.
Дженифър пусна още един камък в храсталака и се чу сух пукот. Тя се изправи задъхана и избърса чело с разтреперана ръка.
— Карълайн? Какво? Аз… не знам… аз…
— Млъкни. Та, чакай сега да се изясним — докато ние, останалите, се трепем да намерим Бащата, ти си се заигравал с мишленца?!
— Мишки… да. Мислех…
Над поляната отекна плющене. Карълайн, която имаше продължителен опит с шамарите на Дейвид, пак потръпна. „Той целият се вложи в тоя шамар.“
— Не съм те питал какво си мислиш ти — отсече Дейвид. — Животните не мислят! Та не искаш ли ти точно това, Майкъл? Да си животно? И да си дойдем на думата — та ти не си ли точно това?
— Както кажеш — рече кротко Майкъл.
Дейвид се умълча задълго. Стоеше гърбом към нея, но Карълайн ясно си представяше лицето му. Щеше да се усмихва, поне мъничко. „Ако с шамара е разкървавил лицето на Майкъл, сигурно ще си покаже и трапчинките.“
— Просто… млък. Заболя ме главата от тебе. Върви да помагаш на Дженифър ли, що ли.
Пумата на Майкъл отново изръмжа, този път не толкова кротко. Майкъл я прекъсна с тихо скимтене и тя млъкна.
Очите на Карълайн станаха на цепки. Зад Дейвид, по растящите в западния край на долината треви, тя забеляза, че вятърът сменя посоката си. След малко той щеше да задуха откъм нея към тримата, а не обратното. През времето, прекарано сред американците, Карълайн се бе аклиматизирала дотолкова, че от миризмите им — Марлборо, Шанел, Видал Сасун — очите й вече не сълзяха, но с Майкъл и Дейвид не беше така. Духнеше ли от запад, тя вече нямаше как да се крие дълго.
Рискува да се вгледа право в очите им — Иша я бе научила, че по този начин предизвикваш да те забележат, но понякога бе неизбежно. Сега се надяваше нещо на север от нея да им отвлече вниманието. И много ясно, след малко погледът на Майкъл бе привлечен от една пърхаща пеперудка, устремила се да кацне върху гранитната купчина. Дейвид и пумите проследиха погледа му като същински хищници. Карълайн се възползва от момента да се шмугне отново в храсталака.
Тя заобиколи хълма изотдолу на югоизток. Щом се отдалечи на четвърт миля, зави обратно. Този път вървеше без особена предпазливост и обяви пристигането си, като нарочно стъпи върху суха съчка и тя изпращя.
— Я! — възкликна Дейвид. — Карълайн. По-шумна и по-непохватна от всякога. Скоро ще станеш истинска американка. Чувах те как драпаш нагоре още откакто тръгна да катериш хълма. Ела тук.
Карълайн го послуша.
Дейвид се взря в очите й и леко я погали по бузата. Пръстите му бяха почернели от засъхнала кръв.
— В отсъствие на Бащата всеки от нас трябва да внимава за своята сигурност. Бремето на предпазливостта е затиснало всички нас. Нали го разбираш?
— То е яс…
Като все така я галеше по бузата, той я ощипа с другата ръка в слънчевия сплит. Тя го очакваше — е да де, това или нещо подобно — ала при все това успя да й изкара всичкия въздух. Ала не падна на колене. „Поне това“ — помисли си тя, докато се наслаждаваше на бакърения привкус на омразата.
Дейвид дълго я оглежда с очите си на убиец. След като не забеляза никакъв намек за бунт, той кимна и се извърна.
— Върви да им помогнеш с камъните.
Тя се принуди да вдиша дълбоко. След малко мъглата покрай зрителното й поле се избистри и тя тръгна към купчината камъни върху гроба на Маргарет. Изсъхнали есенни стръкове трева докосваха босите й крака. По Шосе 78 избръмча камион; дърветата заглушаваха шума му.
— Здравей, Джен — поздрави тя. — Здравей, Майкъл. Тя от колко време е мъртва?
Майкъл не отвърна нищо, но щом се приближи, подуши нежно врата й. Тя също го подуши, както повеляваше учтивостта.
— Здравей, Карълайн — поздрави Дженифър, пусна в шубраците камъка, който носеше, и избърса потта от челото си. — Тя лежи под земята от последното пълнолуние насам. — Очите й бяха силно кръвясали. — Което ще рече какво? Към две седмици вече.